Харесвам фантастичните антологии, но държа да кажа, че не ми допадат чак толкоз тези с нанотехнологии. Сякаш самото въвеждане на подобен фантастичен елемент ми се струва досадно и скучно, защото те са практически без граници, тоест всеки автор може да прави каквото си ще с тях, ако му зацикли развитието на сюжета. Хубавото е, че в тази антология са успели да направят нужната сплав, та да се получи едно що-годе интересно четиво.

     Ето и кои разказчета според мен си ги бива от “Нанотех”. Първият например – “Музиката на кръвта” е великолепно катастрофичен, като идеята е, че след вкарване на наночастици в тялото на човек се създават микроцивилизации, които след войни помежду си го завладяват и тръгват към други тела.

В “Допустима грешка” се разиграва вечния стремеж на жената да остане съвършено красива навеки – чрез наночастици това се получава, но за сметка на това се губи възможността да роди дете… кое е по-важно?

“Спомен за целувка” разказва за учен, чиято жена загива. Той прибира от улицата една скитница, която прилича на нея и чрез нанотехнологиите се опитва да я трансформира в съпругата си. Доста зловещо.

Не мога да кажа, че другите шест разказа са слаби, но не ми направиха впечатление. Цялата книга мина пред очите ми и не остави нищо, което не ми допадна. Ето например още си спомням разказа на Сергей Лукяненко “Няма какво да делим” от алманаха “Фантаstika 2008”, който също се основаваше на нанотехнологичен сюжет, но бе написан майсторски.

     В крайна сметка антологиите са си такива – шарени, скърпени, разнообразни автори и стилове, приведени под някакъв общ знаменател. Успешно или не, навярно всеки би казал нещо различно.

Сподели:

Facebook Twitter Email