Джазът е импровизация. Отглас от други времена, натрупани болки,неземна печал и непримиримост с човешката обвивка. Или както Пармаков пише:

ДЖАЗА – това е възкиселият мирис от тестисите на преуморен работник-негър от памукова плантация.
ДЖАЗА – това е капка черно мляко от гърдата на мулатката готвачка.
ДЖАЗА е бой с камшици.
Той е полъхът на повръщано, който се носи от всяка божа кръчма в ранната дрезгавина на утрото.
ДЖАЗА е синкавия аромат на цигарен дим и безнадеждност,
който изпълва тялото ни с непоносимо сладка тъга.
Пребиване с бичове.
ДЖАЗА е онова чувство, което изпитваме, когато момичето,
което обичаме, се целува пред очите ни с някой друг…

   Разказите (да ги наречем така за по-лесно) в “Аз и майор Блюхер” са една неспирна импровизация, каквато може да се очаква от един истински джазмен с кръв с ноти вместо червени телца. Писалката в ръцете му не е музикален инструмент, но той я използва като такава – смело и безпаметно, в името на настоящия момент и настроение, този МИГ, който никога не ще се върне. Сред разказите не личи редакция, замазване, изправяне на кривиците – по-скоро стоят нахвърляни, застинали в онзи МИГ, в който са писани. И където им е мястото вовек.

   Такива разкази не могат да бъдат оценявани, защото тяхната скала е само едно вътрешно чувство. Като джаза. Някои шокират, други разсмиват, трети дори те оставят безразличен… за да усетиш, че си жив и животът не е само неспирен екстаз. Понякога е делничен и досаден, за да оцениш отликата.

   По страниците шестват много известни нашенски имена, понякога леко скрити, понякога явни, дирижирани не винаги приятелски от Пармаков (“Младен Исаев и моловете”). Понякога той забива чуден беззлоблив хумор (“Esterhazi”), друг път импровизира върху живота (“Стамат”), а на немалко места смело се гаври с царуващите у нас безпаметно патриотарство и великобългарщина (“Народни празници и обичаи”, “Мартеници”, “Космични гласове”). И ще си навлече кисели критики за тово, естествено. Щото каааак мооооже дааа нееее сеее гордееем с чудноооотооо нееещооо дааа смеее бъъъългааарииии?

   Пармаков и перото са добра комбинация, особено като самоцел, когато държиш книгата като инструмент за своето лично удоволствие. Унищожително добрият разказ “Арабката” например трябва да се препрочита пак и пак, и пак. Нищо, че ще потъмни десетки срещи с жени след това. Ето такива нестерили разкази могат да те отвлекат в други светове.

   Да предупреждавам ли за неприличния език? Няма смисъл, говорим за джаз в писмен вид. А той няма как да не е на нормален човешки говор, в който “неприличната дума” си е просто дума. Нищо ненормално, неморално в нея.

Сподели:

Facebook Twitter Email