Боговете са също толкова смъртни като човечеството. 

Ozone.bg  Да си призная, започвах “Централна станция” поне два пъти, но нещо не ми тръгваше и я оставях обратно на купчинката. Но в карантинното безвремие беше време не само за големите тухли, но и точно за този тип книги, които изискват различно темпо на живот. И тогава вече разбрах, че Лави Тидхар изобщо не е написал фантастика, макар романът да има наглед всички нейни атрибути – бъдеще, дигитална реалност и осъзнати изкуствени интелекти, променени хора и космическа експанзия. Но те са само фон на една семейна драма, на търсенето на човешките сред останките, на умението да продължиш, дори да си сред загубилите. Защото там, под Централната станция, са останали тези, които не гонят висините – но и те трябва да живеят, нали?

  Print Семейна драма в бъдещето или социална фантастика за семейните ценности, изберете си. По улиците под Централната станция се раждат богове, а едни странни деца, следствие на не съвсем успешни генетични експерименти, умеят странни, странни неща. От далечния Марс се завръща блудният син (при автор евреин без библейски митологии бива ли?), който намира неочаквани посрещачи още на гарата – при все че не е казал никому, че се връща. А след него се носи и една красива вампирка, която не се храни обаче с кръв – а с вездесъщата за това време информация, която е навсякъде, защото разговорът на човечеството е преминал на висше ниво. И не замлъква и за миг, жуженето му е навсякъде и (почти) всички са включени постоянно в него. Под Централната станция любовта е оцеляла и избуява на най-различни места – понякога като плевел, понякога като красиво цвете. Това бъдеще тъпче върху миналото, а тук-таме изравят части от него – включително книги, които за почти всички са безполезен боклук, а за малцина звани са безценни – познато, нали? Авторът прокарва от това бъдеще пътечка към миналото – там, където изкуствените интелекти за първи път са били пуснати на свобода от напора на безумна тълпа. И след това вече нищо не е било същото, защото те са новите богове, там, сред звездите човечеството е поело по своя различен и дори нечовешки път. Но това не е роман за тях.

   35523582._SX318_ Лави Тидхар е написал роман за аутсайдерите и за приемането на другостта във всяка нейна форма. Темпото на книгата е спокойно и кротко, всяка глава ни запознава с по някой от героите, с тяхното минало, същност, мечти и упования, и се гради една деликатна мрежа от старомодни емоционални отношения в този град от бъдещето, който всъщност е град от миналото в своето си време. До някое време очаквах по-сериозно раздвижване на сюжета, обрат, екшън дори, но скоро осъзнах, че просто греша в очакванията си – това е роман за хората в различните им форми, които тепърва ще се появят. И въпросът е дали човешкото ще се запази, това се пита Тидхар.

Сподели:

Facebook Twitter Email