„Човекът, който ядеше смъртта“ на Борислав Пекич е от ония малки книжки, които сбират много. И след които остава единствено едно трепетливо глождещо разочарование, че авторът е решил да сбере толкова добра идея на толкова малко страници.
Гражданинът Жан-Луи Попие е един от онези невидими дишащи механизми, които правят възможна вихрената човекоядна машина на Френската революция. Той е там, част от цялото, убеден в правилността на това, което върши, а през ръцете му като през поточна линия минават смъртни присъди. Революцията се храни с децата си, а апетитът ѝ е неутолим. Сред кратките страници е описано това абсурдно време, което може да бъде толкова разнолико, колкото хора се заемат да го изследват – и всяка от тези алтернативни реалности е истинна. Тази е на гражданина Попие, който се променя до неузнаваемост, след като придобива власт над смъртта и дори започва да се храни с нея. Той не е герой, не е и чудовище – просто част от голямата машина, малка част, която в един момент се счупва. А след това – рано или късно – иде ред да бъде заменена.
Малка, но с мощно внушение, това е „Човекът, който ядеше смъртта“. Гилотинирана книга, от която е налична само главата – а трупът е нейде другаде и трябва да си го представите. И кориците са достатъчно показателни, мисля.
От същия жанр
