Бях си планирал сборника “Десет разказа за любовта” за едно чудесно, романтично, въздушно-лигаво и сърцетупно ревю, точно в духа на днешната дата, в тон с личното щастие, което преживявам с едно чудно момиче. За беда обаче този сборник до голяма степен е разочарование, поредно доказателство, че не може просто да се сберат произволна бройка автори зад две корици около една тема и да се получи добра сплав.
А започва толкова добре… Първият разказ – “Дуелът” на Алек Попов – има всичко нужно, за да ти създаде настроение, очакване, смях, просто майсторска работа. Но после нещата далеч не са така страхотни, особено два протяжни по дамски разказа, след които и малкото ти хубаво настроение отива в ъгъла и си реже вените, за да се не мъчи. Да, любовта не е само смях и рози, не е само радост и щастие, но пък не е и безкрайна агония все пак, не е
депресарска емоционалност до безкрай. Има няколко кратички, след които не остава нищо чак толкова определено, защото свършват преди да са те стиснали за гърлото, но пък има и един прекрасен разказ за две момичета – “Зое и Кати” на Надежда Радулова, – който не е точно в областта на класическата тематика за любовта, но пък след края си те оставя без дъх.
Все пак “Десет разказа за любовта” влиза в рамките на приличен сборник, които рамки ми бяха обяснени наскоро – два-три добри, няколко средни и по възможност по-малко лоши, на фона на които да изпъкнат предните. Разбира се, далеч съм от мисълта, че всеки ще хареса тези, които и аз (освен първия, не мога да си представя да се не хареса някому), вероятно достатъчно дами ще се вживеят именно в страниците, които ме оставиха напълно безразличен. Въпрос на вкус и моментна любовна ситуация, да речем.
Всъщност исках да подаря този сборник на приятелката ми, но гледам да не подарявам книги, които не съм чел – за всеки случай. Сега мисля да заложа на нещо много по-прекрасно като “Дванайсет странстващи разказа” на Маркес, да речем, и само тъга, че нямаме достъпна “Любов по време на холера” в достоен вид.
Ръцете ме сърбят да споделя един сборник – “Зелени разкази 2″ – съвместна книга на МОСВ и издателство “Сиела” от 2012 г. Препоръчвам да НЕ я чете никой. Подари ми я приятелка с цел да ме запознае със съвременните български автори. Аз и преди не се бях юрнала да ги чета, но след тази книжка – съвсем се отказах. Равносметката – от 15 разказа 2 изобщо не са в жанра. Едното мяза на фейлетон, а другото – не мога да го определя от кой жанр е. Като цяло харесах 2 и частично 3-4, в които имаше някакви зачатъци.Може би най-ценното в тази книга е хартията от устойчиво управлявани гори.
Добре, че си написал от какви разкази се съставят такива сборници. Определено не смятам да си го причинявам повече, щом и ти с твоето хубаво настроение, което “отива в ъгъла и си реже вените, за да се не мъчи” и аз с моите разтопени предколедно бушони, сме стигнали до подобни изводи.
Със сигурност няма да се докосна до нещо подобно скоро, твърде лековато се сбират такива сборници и си личи, че не са мислени, не са претегляни, сал едни имена на корицата колкото да се пъчат, а какво има зад нея – не е чак толкова важно.