Творба от подобен мащаб не може да бъде обхваната от един текст, от каквото и да било описание, от всякакво генерализиране. Затова още в началото ви препоръчвам да видите поне още анотацията на Преслав Ганев и тази от вестник “Капитал”. Всеки от трите текста прави различен разрез на творбата на Лител и пак само леко засяга нейната демонична същност.
“Доброжелателните” плаши, стряска, ужасява, но и възбуждащо обсебва. Съзнанието на читателя поема сред сякаш безкрайните, плътно изписани страници, сред които миналото възкръсва, но като след желание от маймунска лапа. Лител смело е бръкнал в гардероба, чиято врата вече над 60 години се опитваме да запечатаме. И е наизвадил скелети с униформи на SS, затворнически дрипи, кървави дрехи на какви ли ненародности… С тъмна магия е вдъхнал живот на хората, които са ги обличали и ги е върнал сред вакханлията на Втората световна война. Тази, която никога не може да свърши и не бива, за да не се повтори адът.
Войната потича пред нас през погледа на Максимилиан Ауе, измислен, но с ред реални прототипи нацистки офицер (според преводача Георги Ангелов с изключение на него и сестра му ВСИЧКИ останали десетки действащи лица са реални хора, резултат от петгодишен труд в архивите). Той е юрист и скрит хомосексуалист, но попада в зондеркомандото, което отговаря за прочистването след минаването на Вермахта – евреи, цигани, поляци, крадци, хомосексуалисти, партизани – за всеки има куршум или въже, от германец или съюзник.
Ауе е рожба на времето си, не задава въпроси, а изпълнява заповеди. Не е безчувствен, но не счита, че върши нещо лошо. В предговора го е казал дословно: “Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри”. И това и до ден днешен германците не могат да си простят (виж “Дълги сенки” на Ерна Парис).
Лител не щади героя си. От самото начало на разказа му той попада сред безкрайни хекатомби, а кръвта тече от всеки ред. Това е работата му и неразположението на стомаха му е най-малкото, с което се измъква. Оттам Ауе поема към Сталинград, а само чудото и един заблуден куршум го спасяват от руските щикове. Назад в Германия Лител рисува военен Берлин пред очите му, прескача към Париж и Антиб, където Ауе май убива с брадва майка си и втория си баща. Да, “май”, защото самият той не признава до края това пред себе си.
Следва Аушвиц и други концлагери, а от изток войната неумолимо се връща да го сграбчи. Темпото на книгата, безумно бързо в началото, замръзва в ледения капан на Сталинград, едва-що се размърдва в Германия и малко по малко се раздвижва, докато Ауе се опитва да живее нормален живот сред невъзможните за нормален живот времена.
Описанията са покъртителни и внушителни, а за края е запазена неизбежната среща с фюрера дни преди руския триумф. Сред рухващата нацистка империя Ауе има сякаш далеч повече грижи да се справи с миналото си, чиито демони не спират и за миг да го следват. Там е жена, която е обичал, там са мъжете, които са го обладавали, цели страници са пропити с сексуални откровения, които никак не са за нежни души. Нито ред от тази книга не е за нежни души.
Лител е създал портал на времето. Няма как да знаем какво е ставало сред обикновените винтчета на нацистката машина, но е крайно вероятно нещата да са били подобни.
Прочетете увода – по-малко от 30 страници е. След това ще продължите. Сигурен съм. Но не се сърдете на мен, като я затворите. Наистина не е за нежни души. Но така се пише Литература.
От същия автор
От същите жанрове
