Die Endlösung на Джонатан Лител

   Преди две седмици се сетих, че  третият рожден ден на блога наближава. Замислих се какви невероятни книги прочетох през този период. Oсъзнах, че все още най-смазващата, най-внушителната, най-мислообсебващата си остава “Доброжелателните” на Джонатан Лител, която прочетох през януари 2010 г.  Не можах да се сдържа, посегнах към рафта, извадих дебелия том и зачетох наново. Сатанинската омая се върна в миг и последвалите вечери минаха сред тези зловещи, но демонично привличащи, плътно омастилени (окървавени) страници.

   ”Доброжелателните” е Die Endlösung – мащабно, систематично, хладнокръвно, чудовищно окончателно решение. Изискващо безкрайни часове труд, безброй пионки, изпълняващи безропотно заповеди, безчет жертви, провинили се в непригодност пред властващото безумие. Това е роман-чудовище, точно както Окончателното решение е чудовище – онова, което е нужно на Райха, за да направи всички съпричастни, да изгори корабите за завръщане в нормално състояние, да осуети възможността някой да остане неопетнен. Това е клеймото, което бележи превръщането на една достойна нация в многомилионен, добре смазан инструмент за унищожение. Нация-палач. Наточена, годна да изпълнява заповеди. Всякакви заповеди.

    Мащабен, смазващ текст без пролуки в него. Без паузи, без почивки – когато си на бесилото, не можеш да поискаш пауза. От една снимка на Зоя Космодемянская (помня като малък колко ме впечатли наивната “Повест за Зоя и Шура”) Лител поема из дебрите на Втората световна война от гледната точка на щурмбанфюрер Максимилиан Ауе – бурмичка от германската машина на Страшния съд.  Интелигентен, образован, с неизбежното объркано детство, за което плаща тежък дан. И всички около него си плащат също.

   Ритъмът на “Доброжелателните” е като сърдечната диаграма на смъртник – силен пик в началото, като юмрук в стомаха насред украинските поля, където Ауе затъва в трупове… буквално. Предполагам, че мнозина читатели се отказват там, сред масовите гробове и повръщащия герой. И ги разбирам. Трудно се прекосяват тези страници, обагрени с кал и кръв, с безстрастни убийства и целенасочено изтребление.

   Но после книгата се променя, навлиза в равномерно и дори равнодушно темпо – ден след седмица след месец Лител описва какво се случва пред очите на Ауе. Дори и Сталинград остава само слабо щрихиран, като единственото мощно внушение там е гладът. Реално авторът изпуска да изпрати героя си само на две знакови за войната места – Ленинградската блокада и битката при Курск. За сметка на това по силата на превратностите германският прота/антагонист си има доволно работа с концлагерите. Защото длъжността му е основно да бъде част от Endlösung der Judenfrage, Окончателното решение на еврейския въпрос. И той работи усилено по него, макар и от различна от обичайната гледна точка, опитвайки се да промени властващата система. Не защото му е жал за тях, а защото смята, че избиването им е пропиляване на ценна работна ръка.

      Войната се развива, а Ауе полудява. Бавно и необратимо. Заедно с него и Германия.

       Хаосът в личният му живот постепенно взема връх над работните му задължения – скритата хомосексуалност, абсурдна за офицер от SS, патологичната страст към собствената му сестра-близначка, жестокото убийство на майка му и нейния нов съпруг, за което е разследванан, невъзможността да завърже нормална връзка… всичко това тика немеца към казана с личните демони, в който той ще се удави в края на книгата в една усамотена къща – най-трудните за мен страници, просто непоносими за четене, смазващо противни и бележещи другият сърдечен пик на романа – предсмъртният. Извратени сексуални изблици, примесени с лудост, бележат Рубикона на неговата вменяемост. Преминат е.

    Онзи поствоенен Ауе, който започва разказа в убийствения увод на книгата, е мъртъв. И го знае. Умира именно в онази чужда къща, която го поглъща в себе си. След нея той се движи, бори се, убива – с няколко други души остава зад фронтовата линия и трябва да се промъкне обратно, за да посрещне последните дни на Райха в Берлин. Градът е на парчета, точно както разумът на немския военен.

    “Доброжелателните” е Окончателният роман за мен. Не вярвам, че някога ще прочета по-смазващ от него – да, ще се влюбвам в много други, ще ги препрочитам, но този ще си остане като монолита от началото на първата Одисея на Кларк – този, който пренарежда връзките в мозъка и подтиква по нов, различен, невъзможен до момента път.

    И цитатът, който никога няма да забравя:

 Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.  

——-

   Още ревюта за книгата, освен моето предишно, има в “Библиотеката”, “Литературата днес” и “Капитал”.

   Силно интервю с автора има в “Либерален преглед”, а с преводача му Георги Ангелов (чест и почитания за работата!) – в “Е-вестник”. Във Всичколандия съм постнал още оригинални корици.