Оригиналното оформление прави чудеса за една книга, надгражда текста и отвежда читателя до допълнително ниво на преживяване, макар и да го има момента с известно канализиране на начина, по който иначе различните читатели биха интерпретирали сцените във въображението си. Винаги ще помня изключителните илюстрации в „Часът на чудовището“ на Патрик Нес, а сега до нея се нарежда и мрачното очарование на „Домът на мис Перигрин за чудати деца“. И двете се засичат в това, че са тийнейджърски книги, които все пак стъпват с единия крак в посока по-възрастна аудитория, но тази на Рансъм Ригс е само първа част, така че тепърва ще чакаме и продължение – и ми е любопитно дали авторът ще продължи успешната линия на използване на странни фотографии, които придават този чар на книгата.
Самата история е приятна, без да блести с особена оригиналност – шестнадесетгодишният Джейкъб е пораснал с историите на дядо си за странни чудовища и деца с особени способности, живеещи в сиропиталище на далечен остров през Втората световна война. С времето той малко по малко разбира, че това са само измислици, но това му убеждение започва да се пропуква, когато дядо му умира по мъчителен начин, а той вижда в храстите чудовище, което никой друг не вярва, че е възможно да съществува. Джейкъб рухва психически и единствен изход за родителите му и неговия психиатър остава да му разрешат да иде на острова, където дядо му е прекарал младините си, за да може да излекува болката отвътре. Разбира се, там Джейкъб открива, че сиропиталището наистина е било дом на чудати деца, че уж очевидно манипулираните снимки на дядо му всъщност показват истински деца, и той се оказва забъркан в битка на живот и смърт между Доброто и Злото, за която обикновените хора не подозират…
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ определено печели симпатии с винтидж фотографиите в нея, които осезаемо създават по-мрачна атмосфера, нещо, което текстът не успява съвсем (или поне на моята възраст му е вече невъзможно). Четох, че първоначалният план на Ригс е бил да създаде фотографски албум с малко текст, но е бил убеден да създаде наратив около тези снимки – и се е получило, още повече че това е дебют за автора и е нормално книгата да e по-семпла откъм стил и вдълбочаване на действието (винаги имам предвид трилогията на Патрик Нес „Живият хаос“, в която имаше изключително надграждане от началото до края), но може би в следващите части Ригс ще се развие като писател и ще избяга от сравненията с „Хари Потър“, които чух от доста хора, чели вече книгата.
Надявам се това да се случи, иначе сега просто ще поздравя „Бард“ за запазването на оригиналото оформление на книгата, която печели много симпатии с твърдата си корица и вътрешното взаимодопълване между снимки и текст.
От същите жанрове
