За да оцелее, религията трябва да се превърне в лайфстайл… Как може всички да казват “хайде да идем да пием по едно кафе” и да изглеждат радостни? Да направим така, че да казват “хайде да идем да се помолим”, имайки предвид нещо свежо, подмладено от духовна гледна точка… С кръст в ръка нищо не можем да сторим, особено ако кръстът не е “Картие”.   

   Добрата сатира по религиозна тема се среща, макар и твърде рядко на фона на многото прорелигиозни пръстосмукания – от раз се сещам за “Агнецът: Евангелие според Биф Шамара” на Кристофър Мур, “Епидемия в Рая” и “Еликсир в Ада” на Zотов, отчасти “Танатонавтите”, “Империята на ангелите” и “Ние, боговете” на Бернар Вербер. Очакванията ми за “Фадър наш” на Манос Вуракис бяха доста високи, особено от обявената и на корицата връзка с Дългас Адамс и Том Робинс, но в крайна сметка книгата ми напомни повече на “Странник в странна страна” на Робърт Хайнлайн, но в един момент така се затлачи, че по-скоро отиде в посока на “Печатна грешка” на Людмила Филипова.

Ако обичаш ближния си – добре. Ако обичаш и две мацки към него, вече е грях.

7633225  Накратко. Бог го хващат бесните на упоритите земляни, които единствени от цялата вселена не вдяват за какво иде реч. Решава да им спретне едно Второ пришествие, но ясно спомняйки си какво се е случило при първото и с разбирането, че ако прати пак Иисус, той ще свърши в някоя лудница, решава да заложи на Крис, своя син от друг брак, който е далеч по-отракан. Крис не е очарован от това си назначение, но решава, че бързо ще се справи, ще реформира християнството, ще светне вярващите в други религии, че са в грешка, ще озапти атеистите, абе ще сложи всичко в ред, за да може фамилията да се занимава с разните му там създавания на други вселени и прочие важни дейности. Но не би, макар че има ясна визия какво е нужно:

…пригответе се да пласираме една супермодна, съвременна и обновена концепция на религията, вярата, благочестието и тъ нъ. С две думи, да извършим нещо като рестартиране на християнството на основата на естетиката и в съчетание с други модерни понятия, като например дизайна, функционалността, минимализма, ергономията и изобщо традиционни лайфстайл ценности, които ще помогнат на разпространението на комуникация от нов вид.

   Крис чатка за какво иде реч и се заема с ентусиазъм, набърквайки се в нови и нови приключения. Разбира се, Вуракис върви по схемата от Новия завет и неговият млад бог започва да набира апостоли, само че с далеч повече размах решава да заложи на красиви мадами, които са омаяни от визията му на супермодел. Е, да, 11 мацки са налице, плюс един сладур, който е нужен като реверанс към сексуалните малцинства – а чудесата, които Крис трябва да извърши, привличат върху него вниманието на целия свят. Милиони започват да се стичат към Франция с всяко възможно превозно средство, което, хм, се превръща в апокалиптичен проблем, подобен на оня от “Кастинг за Месия” на Петър Делчев. И вече нещата стават почти сериозни, макар че опцията да нахраниш всички с падащи от небето хамбургери не е за изпускане.

Само дето окото се лепи по-лесно за красиво дългокрако маце, което ти говори с абсолютна естественост за огромното душевно величие на милосърдието, да речем, отколкото за един облечен в черно, небръснат проповедник, който се шляе около олтара и плямпа на същата тема.

   Стилът на Манос Вуракис е… разточителен. Отръки му идва да сипе едни чудесни изречения, които смесват съвременен сленг с религиозни послания, умее да пародира всичко около своя герой, да извърта, да ръчка, да боде с остена на присмеха на 360 градуса. И в това е проблемът на книгата, до степен към края просто да ми се бе отщяло да я чета и само от инат я довърших, но съжалих, слаб край, който има смисъл само ако има продължение на романа. Точно както и при горепосочената книга на Филипова, стрмежът всичко да бъде описано гротескно, всичко да бъде забавно и различно от обичайното, превръща четенето в борба с проследяването на лъкатушенията на логиката на автора, на диренето на нови и нови попмодерни вариации, на връзки и паралели, които просто забатачват действието.

Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена се прави на дръж ми шапката.

  Пръв съм на опашката за качествена сатира на религията, тя сама по себе си е толкова абсурдно архаична, че забавлява неимоверно, камо ли да буди някакво страхопочитания – по дяволите, вижте само роклите на поповете и шапките им, както и кичозната украса на православните църкви. Затова и “Фадър наш” ми бе забавна с призивите си за модернизиране на религията така, че да пасне на земляните, а не обратното щение на всички религиозници – връщане векове назад в науката и разбирането на света, за да паснем пак на догмите и ограниченото средновековно мислене. Като цяло – положително като тематика, разочароващо като изпълнение е това четиво. А си личи, че Вуракис има да каже толкова много, просто не е нужно всичко да се изсипе наведнъж, защото тогава става откровена манжда с грозде.

  Още гледни точки към книгата има в “Аз чета” и в “На по книга, две”.

Вземи с безплатна доставка!

Вземи с безплатна доставка!

Сподели:

Facebook Twitter Email