Рядко се забивам в трилъри, особено в такъв мрачноват тип, май след “Тук няма място за старци” на Кормак Маккарти не съм чел нещо подобно, пък и то е доста различно… всъщност дори не се сещам за друга книга, която да ми напомня на “Галвестън” на Ник Пизолато, може би тази на друг прочут сценарист – “25-ят час” на Дейвид Бениоф, макар тя да бе ориентирана към катарзиса на един престъпник, докато тук оцеляването му е първостепенната тема. Все тая – важното е, че книгата ми хареса, точно една вечер четене с нещо огнено в ръка, а след това угнетено заспиване с глава, гъмжаща от въпроси дали тая история е реалистична и дали точно така трябваше да се наредят нещата.
Историята се върти около Рой Кейди, наемен бияч, който има прекалено кофти ден – откриват му рак, приятелката му вече спи с шефа му, а е и пратен на самоубийствена мисия. Оцелял на косъм и оставил трупове след себе си, сред които и доверието към боса, той тръгва да бяга, по съвместителство с невръстна проститутка, оказала се на кофти място в кофти време. Между двамата тече сблъсък на характери, но и на морални принципи, които тези наглед низвергнати от обществото хора все пак притежават. Пизолато пестеливо, с много умение гради мрачни сцени, преследвания, драми, скандали, но и любов, закрила, защита на тези, които ти стават близки… просто живот без пропагандната опаковка на преследването и постигането на щастието. Едно дете успява да внесе светлина в романа – и само то успява да наклони везните така, че да се получи деликатен баланс между тъмната и светлата му страна.
”Галвестън” е роман за престъплението, наказанието, разочарованието и по малко прошката. Героите на Пизолато са ръбати, неприятни, безкрайно далеч от съвършенството, но толкова близо до човешката природа в основната ѝ инстинктивна същност. Няма как да не ги харесваш, да си ги разпределяш в категории “добри” и “лоши”, дори все пак съзнателно ниво да съзнаваш, че тоя “добър” е извършил куп недобри неща в живота си. Суровостта на сюжета е компенсирана с жива и неподправена проза, която до края безотказно задържа вниманието.
Знам, че мнозина ще дирят в тоя роман атмосферата на “True Detective”, но аз открих по-скоро тази от “Breaking Bad”, според вкусовете си е. Просто си представях романа в черно-бяло, нямам идея защо, а точно в историята на Уолтър Уайт имаше куп сцени, които могат да се преглътнат само така.
Книгата е изключително добра, бих казал дори от рядко срещаните!
Чел съм я разбира се в оригинал и сега разбирам от Вас, че я има и на български. В Кралството беше станала доста известна.
Ник Пизолато несъмнено е голям майстор на перото и умее да разказва и сменя нивата на внушение непрекъснато.
На мен лично много ми допадат философските му разсъждения – прями, съвременни, интересни, а не някакви предъвквани идеи, на които всички са се преситили. Определено емоцията и естетиката са много близко до сериалите, но книгата е далеч по-наситена с дълбочина на образите и философски окраски, които във филма са само загатнати.
Поднесена е крайно четивно, нищо не натежава в книгата. Силата освен в концентрирания и донякъде иносказателен език е и в необичайната линия на действието – което е всичко друго, но не и това, което очаква читателят – както и в умелото комбиниране на действието. Наградите, които печели романът, всъщност са достатъчно показателни за цялостната симфония.
Не познавам работата на преводача и не знам на български език доколко е успял да предаде езиковите игри и да “спелува” подтекста, с които “Галвестън” е добре заредена.
Виждам, че критиците са я определили стилово като криминален “нуар”, но мисля, че Вие допускате грешка в представянето си.
Черно-белите образи са типични само за киното, в литературата нуарът се характеризира най-вече с подпраговата емоция, меланхоличното настроение, наситеността на преживяването и най-вече със сказателния глас, който води историята като един въображаем глас зад кадър. Представете си нещо в стил Реймънд Чандлър, разбира се само фигуративно.
“Галвестън” е “напечен” с много слънце, море и лятна жега, макар и на фона на очаквания ураган в едно друго време.
Аудиторията за тази книга е много широка – достатъчно “грабваща” е за почитателите на криминалния трилър и достатъчно психологична, сочна и обогатена с детайли, които засилват “вкуса” от четенето за хора с по-широки вкусове.
Желая Ви още много ревюта на книги!