Малко романи са отпечатвали с такава лекота името си в масовата култура – и до днес редовно се търсят героите на времето ни, макар измеренията им да са различни (или да си мислим така). Все дирим тия герои да са възвишени и позитивни – а всъщност отчаяно се стремим да отличим нещо хубаво в противовес на масовото лошо, някакво отчаяно желание да имаме нещо различно за пример, за да заглушим крещящата действителност, да отвърнем насила очи от нея. Но тя пак ръга в слабините и тика гордо посредствеността си като норма.

 31927   “Герой на нашето време” на Лермонтов е актуална до болка книга, особено в общества, които са добре запознати с измеренията на скуката, идваща от лесното задоволяване на потребностите, на лековатото и достъпно в миг удоволствие, на пресищането със забавления без стойност. Печорин е достатъчно обследван герой, може да откриете тонове изписано за него и романа, но за мен бе просто плашещо познат, дори до болка познат, защото в негови мисли и действия открих свои простъпки, за които съжалявам. Чудя се дали не е универсално това припознаване – в наши дни е лесно да нараниш с действие или бездействие, да провериш докъде можеш да подведеш човека отсреща, дори да оправдаваш себе си с лекота. Бездушната игра на любов на Печорин е лесно укорима – но ако се направи стъпка назад, колко впечатляващо е неговото умение да разглежда себе си и чувствата си като пеперуда, забодена на карфица: като нещо отделено и незасягащо го пряко. А какво погива в резултат на това – е, какво ли не може да бъде оправдано в името на личния душевен комфорт, нали?

   Няма да се разпростирам излишно, с класиките това би било нагло. Хареса ми, накара ме да се замисля за някакви мои си неща, сигурно още доста време ще ми се върти в главата. Така и трябва. Съжалявам, че не съм я прочел по-рано.

Сподели:

Facebook Twitter Email