Всяко хубаво нещо си има край. По-неприятното е, когато по някое време наистина ти се приисква най-сетне да свърши, защото леко ти е писнало да не се случва нищо по-различно от вече написаното. “Героят на времето”, последната част на трилогията, предхождана от “Последната империя” и “Кладенецът на възнесението”, успява да оправдае високите очаквания единствено в края си, иначе 500 страници усърдно си тъпче сред пепелищата и само нарядко предизвиква истински интерес и усмивка – примерно в страхотния момент, когато армията на Вин и Елънд обсажда един град и двамата най-нагло решават да цъфнат на бал в него – определено чудесно намигване към първата част… но това просто не е достатъчно, за да успее да оправдае разхищението на хартията.

    Иначе действието може да се сбере в няколко думи – Гибелта продължава плана си за унищожение на света, пепелта се сипе все по-мощно и затрупва всичко, обричайки хората на гладна смърт, колоси вилнеят навсякъде, а познатите герои се лутат без яснота какво точно трябва да направят, сковани както от безсилие, така и от личната си нерешителност и задължение да останат добри хора. Една проточила се обсада заема почти цялата книга, като през нейното протежение авторът малко по малко – на час по лъжичка – пуска по някоя тайна, колкото да задържи интереса. Все пак това отвежда към триумфалния завършек на поредицата, който оправдава предходните стотици страници, и най-важното – подпечатва края, отрязвайки възможността за продължение в тази времева линия. Вече прочетох “Сплавта на закона”, която се развива 300 години по-късно, и е много, много готина, макар и възкратичка (знам, че нямам угодия, но когато нещо е наистина добро, не ми се ще да свършва).

     Както задната корица обещава, купища тайни наистина се разкриват, но читателят сякаш схваща механизма, по който Брандън Сандерсън изгражда този свят и поне аз без особени грижи предвидих част от тях. Мистиката, обичайному, не ми допадна, много се ошашмотевиха нещата в края, но цялостната трактовка на събитията всъщност е добре замислена. Единственият герой, който в крайна сметка се отличи от трилогията, си беше Сейзед, който през цялото време се развиваше, променяше, падаше, ставаше и продължаваше, за разлика от останалите, които просто станаха клиширани образи. Дух, от друга страна, беше по-скоро насила изтикан на преден план, съмнявам се Сандерсън от самото начало да е планирал той да стане един от водачите, но нейсе – още по-неясно е какво изобщо правеха в Ортьо през цялото време, докато съдбата на света се решаваше другаде.

     Оставям настрана “Героят на времето” – неизбежна е за прочитане, ако човек вече е минал първите книги, така че каквото и да напиша, е без особено значение.

   Цялостно Мъглородната трилогия заслужава оценка 4 от 5 според мен – изключително интересен свят с постоянните мъгли и саждопади, стройна и сложна аломантично-ферохимично-хемалургична система, която наистана даваше свобода за страхотни неща. Тук е силата на Сандерсън, която той показва и в “Пътят на кралете” – изграждане на интригуващ магически фон. Проблем тук беше силната ограниченост на света му – три тома действие в 3 града и разходки между тях беше досадно, макар авторът да имаше оправдание и мисля, че  споменаваше някъде във втората част, че заради гафа на лорд Владетеля живот на планетата има само на малка площ на полюса. Героите са средна работа – имаше интересни, имаше и скучни, но като в книга, насочена към по-млада аудитория (разбирай около и под 20), бяха твърде високоморални. За секс дори няма да говоря, дори за секунда такова чудо не се споменава, дори и изглеждащите като сексуални изроди колоси се размножаваха другояче.

   Ок, толкова по темата – ако някога книгите бъдат преиздадени, ще си ги купя, заслужават да си ги имам в библиотеката, пък дали ще ги препрочета… не знам, след време ще преценя.

   А сега да видим “Елантрис”…


Сподели:

Facebook Twitter Email