Документ на избирателната памет и лицемерието. На взаимнонепасващи спомени, на обрисуване на парченца от безнадеждно разпилян пъзел. Няма как по тези парченца да съставиш смислена картина – всички искат да са в центъра, да формират доминанта, а не да служат като фон по ъглите. Блъскат се, ръгат се с лакти, макар и само в спомените си отпреди 10-15-20 години. Ненаучили нищо. Запазили свещено високомерие и себелюбие. Политиците на прехода – в целия си съмнителен блясък.

   Естествено, генерализирам. Сред интервюираните има и свестни хора (най-малкото единият от съставителите – Мартин Иванов, който уважавам и като изследовател, и като човек). Но масата, масата… трябва да ги видите просто… как обрисуват себе си преди 10-20 години, героизират подвизи, мечти, терзания… всички са били излъгани, всички са били подмамени, щото другите са маскари. И са били чисти и невинни в мислите си дори! За какво са искали властта – заради народа, естествено, заради него са лягали и ставали… искали са да му помогнат, удобно опряни на формиращите се НПО-та (за които повече има в “Експертите на прехода” на Достена Лаверн).

   Уф, ставам жлъчен. Спирам. Някои от интервютата ме докараха до ярост с откровеното си безочие. Примерно на няколкото депесари, които гордо разказват за своите успехи, за демократизма на движението, за бащинската грижа на Лидера за младите. Или Монито, за който блогърите сме простаци. А той… ехей, от трабанта до НАТО скокна. Жълтите… сякаш ехидно си спомнят лудешките времена, когато бащинията им бе осигурена от всенародната обсесия по монархеещия се министър-председател.

  Други интервюирани са на другия полюс, признавам все пак. Някои от неуспелите партии на прехода като радикал-демократичните формирования (не запомних кои как се наричат, роенето е доста характерно за тях). Те пък още вярват в своя идеализъм, във вярата, че народът ще си спомни за тях и съществуването им по царско време. И че ще ги припознае като автентични претенденти за властта. Не би.

  Шарена е чергата на тази книга, още повече, че изследователите определено са пропуснали възможността да притиснат интервюираните с неудобни въпроси. Но ако бяха тръгнали по този път, сборникът щеше да е много по-кратък, естествено. Сред редовете прозират толкова много страсти и недостатъци – наглост, гордост, празнодумство. Колкото щеш от всичко.

   Кои все пак са интервюираните, нека се понравим на Google малко: Петер-Андреас Бохман, Александър Йорданов, Аспарух Панов, Атанас Славов, Борислав Цеков, Виолета Караиванова, Гергана Паси, Джейхан Ибрямов, Димитър Луджев, Елка Константинова, Емил Кошлуков, Желю Желев, Захари Петров, Илия Лингорски, Кирил Велев, Корман Исмаилов, Марко Тодоров, Мартин Иванов, Метин Казак, Милен Велчев, Мирослав Севлиевски, Михаил Неделчев, Николай Василев, Румен Данов, Руслан Семерджиев, Севдалина Сандева, Симеон Сакскобургготски, Соломон Паси, Станимир Илчев, Стефан Хаджиторов, Христина Христова, Цоньо Ботев.

   Много и различни хора, намиращи се в момента на изключително различни позиции в обществото и политическото пространство. Според мен си заслужава четенето на тези интервюта – за мен те са история в голямата си част, която ми допълва книги като “Голямата промяна 1989-1990″ на Петко Симеонов. Няма обща история на прехода, няма истинна и непоклатима картина на случилото се. Има отделни разкази. Които няма как да си пасват.

   P.S. Адски забавно – ако имате книгата, прочетете интервюто с Корман Исмаилов. После прочетете какво е казал днес пред медиите. Намерете 4912-те разлики. Печалбата – една псувня на воля.

Сподели:

Facebook Twitter Email