Скандинавците са на мода (Юнас Юнасон, Фредрик Бакман и др.), но “Годината на дивия заек” на Арто Паасилина е маалко по-старичка от тези – издадена е през 1975 г., но носи достатъчно от тези очарователни прямота и трезва рационалност, присъщи на северноевропейците, заради които толкова харесвам книгите им. Тия две неща са гарнирани с почти приказни мотиви и някакво особено безвремие, което ми напомни на това от “Омбре” на Емил Тонев – и тук гората е дом и приятел за човек, който бяга от суетнята на света.

656876  Паасилина не си прави труд да обрисува своя герой Ватанен, нито да разнищва какво го довежда до внезапното решение да се погрижи за ранено зайче, да зареже цивилизацията, работата си, приятелите, жена си… всичко. И като същи Швейк да поеме на анабазис, тази дума, означаваща да маршируваш напосокид (по Хашековото определение), но Ватанен не марширува, той просто се появява ту тук, ту там, захваща се с едно или друго, а зайчето, верният му спътник, го забърква в поредица от чудати приключения. Невинен и изпълнен само с желание да живее простичко и кротко, той наистина много ми приличаше на Швейк, само дето не разказва истории, а само слуша чуждите. Иначе около него се случват едно след друго странни събития.

  8856774 Финландия на Арто Паасилина е магическа – в нея се принасят жертвоприношения на старите богове, горските пожарища се избягват с потапяне в езеро, в църквата свещениците стрелят на месо, а конспиративните теории за подменени държавни глави са нещо обичайно. Тук военните учения са безсмислени, както навсякъде, но борбата с мечките е безмилостна. Гарваните са врагове, които заслужават гибел, а в реките лежат тонове военно оборудване, което може да се извади и продаде. Историите следват една след друга, без видима връзка и без Ватанен да се променя – той почти пасивно приема случващото се около него, действа по линията на най-малкото съпротивление, липсва какъвто и да е вътрешен монолог, за да разберем мислите му.

  В крайна сметка “Годината на дивия заек” ме остави по-скоро безразличен – Паасилина не допуска читателя до вътрешния мир на героя му, оставя само действията му да говорят, а те са трогващи – какъв да е човек, грижещ се за диво зайче? Краят е почти сюрреалистичен и сякаш пародира приключенската литература като примерно “Моби Дик”, в която преследването става основното в живота на ловеца, и само постигането на набелязаната цел може да удовлетвори вътрешното напрежение. Не че във Ватанен се забеляза напрежение и за миг, освен в моментите, когато зайчето му бе застрашено. Но дори и тогава сякаш неохотно се заемаше да го измъква от лапите на смъртта.

   Вижте още две мнения при “Lammoth” и в “Палатков лагер за пингвини”.

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

Сподели:

Facebook Twitter Email