Идеализмът е ужасен товар. Той оцветява всичко, което ще правиш по-късно. Ще те преследва постоянно през цялото време, докато се превръщаш в неизбежно циничния човек, който светът изисква от теб да бъдеш.
Обичам ги тези мащабни американски романи, които през призмата на счупени семейства описват цели десетилетия исторически промени. „Хала“ на Нейтън Хил, една от най-знаковите книги на 2016 г., която за щастие излезе и на български, се родее с ред книги, които спечелиха безброй читатели – „Поправките“, „Свобода“ и „Чистота“ на Джонатан Франзен, „Мидълсекс“ и „Брачната фабула“ на Джефри Юдженидис, „Щиглецът“ и „Малкият приятел“ на Дона Тарт, ”Невероятните приключения на Кавалиър и Клей” на Майкъл Шейбон, “Бели зъби” на Зейди Смит, “Ние, удавниците” на Карстен Йенсен и още много. През образа на една изчезнала майка и нейното изоставено дете, което така и никога не преодолява болката, Хил прави паралел между студентските протести срещу Виетнамската война през 1968 г. и движението „Окупирай Уолстрийт“ преди няколко години. Но това не е роман за масите, които се вълнуват според вятъра, а за отделни хора, които са загубили посоката си – и техните избори пречупват собствените им животи, но и тези на околните.
Политически сме по-фанатични от когато и да било, по-разпалени религиозно, по-непреклонни в мисленето си, по-неспособни на дружелюбие. Начинът, по който виждаме света, е събирателен и нерушим. Напълно избягваме проблемите, които разнообразието и световната комуникация внушават. Затова и никой не го е грижа за антични идеи като вярно и грешно.
В центъра е Самюъл, незаинтересован преподавател по английски, неосъществен писател, изоставен от майка си като дете, отчужден от баща си. Както мнозина, е открил свое племе в света на онлайн игрите, където може да бъде такъв, какъвто иска – стига да вложи извънмерно време в заниманието си. Хил проследява и физическото и ментално деградиране на лидера на неговия клан, който до такава степен е подчинил живота си на играта, че настъпват физически изменения в мозъка и мисленето му – една от силните страни на романа е точно честното и прямо говорене за ефектите от онлайн дрогирането.
В случай че не си забелязал, светът почти се е отказал от старата идея на Просвещението за закърпване на истината на основата на наблюдаваните данни. Реалността е твърде сложна и плашеща за такова нещо. Вместо това е много по-лесно да пренебрегнеш всички данни, които не пасват на предубежденията ти, и да вярваш на всички други, които пасват.
Подобни поражения върху светогледа и морала са представени и през образа на една от студентките на Самюъл, която е типичен представител на новите поколения, които приемат за даденост, че ги очаква бляскаво бъдеще, но не искат да работят здраво за него. Тя е издигнала маменето в истинско изкуство и приема за даденост винаги да получава своето заради външността и арогантността си – типична професионална жертва, каквито модерният феминизъм отглежда с хиляди, тя е готова да съсипе всеки, който я накара дори за миг да се взре в истинско огледало, а не в онова от приказката за Снежанка. Геймърът и жертвата са двата образа, които изнасят на гърба си модерната тежест на този роман, защото са рожби изцяло на нашето време, на последните десетилетия, в които интернет и социалните мрежи промениха коренно начина ни на живот и комуникация – с всичките добри и лоши последствия от което.
Не е тайна, че великото американско забавление вече не е бейзболът. Сега е лицемерието.
Историческата линия е представена от майката на Самюъл – Фей, която в съвремието е арестувана след атака с камъни над политик, гласен за кандидат-президент. Нейното деяние е записано с телефон, а медийната истерия го превръща едва ли не в терористичен акт – времето на изборите е време на емоции, не на факти. Фей е изправена пред тежки обвинения, раздухвани от съдия-инвалид, с когото имат неразчистени сметки от миналото. Самюъл, от своя страна, получава възможност да срещне пак майка си, макар и по принуда от издателя си, който го заплашва да му вземе всичко заради неизпълнение на договор. Прекалено много години са минали обаче – той не припознава в тази жена своята плът и кръв, затова поема на пътешествие из нейното минало, за да я преоткрие.
Нейтън Хил прави постоянни паралели между американското общество през шейсетте и в наши дни. Той щателно и равностойно описва вписващите се кръгове на историте на хора, които създават реалност едни за други – защото, както сам казва: „Понякога сме толкова обвити в собствената си история, че не виждаме как сме поддържащи герои в нечия друга.“ Майката на Фей се бори с предразсъдъците на своето време, бяга от дома си и се оказва сред бурните чикагски събития от 1968 г., а една история, в която се оказва принудително забъркана, странна сексуална връзка между хипарка и ченге, я запраща по траектория, която в крайна сметка удря тежко точно сина ѝ десетилетия по-късно. Неведоми са пътищата съдбовни.
Относително неубедителна за мен беше линията в детството на Самюъл, където той се запознава с брат и сестра близнаци, които ще прорежат такива рани в тъканта на живота му, че той изобщо няма да се възстанови от тях. Там имаше и типичното за тия романи насилие в детството, за щастие балансирано с перфидно отмъщение, и помитащата юношеска любов, която оставя завинаги белег, точно както съм цитирал Хил в заглавието на текста. Раздвоен съм – както ми бе приятна тая линия, така и отчитах нейната предсказуемост и нужда да я има именно за да се хареса книгата на повечето читатели като мен.
И така, най-накрая я целуваш. И когато го правиш, чувстваш как дълбоко в теб бликва водопад от облекчение. И цялото ти обсебване, жадуване, безпокойство и съжаление и всички начини, по които си бил обсебен от тази жена, и цялата ти мъка и самоненавист заради това, че не си успял да я накараш да те обича, всички тези неща сякаш рухват на пода…
А халата, ще попитате? Халата се прокрадва тук-таме сред текста и в края заявява по-силно своето присъствие – екзотична скандинавска нишка с бащата на Фей и тайна в неговото минало, която го е накарала да напусне родната Норвегия и да емигрира в САЩ. Тя не е точно хала по нашенски, по-скоро пакостлив и отмъстителен дух, но силно ми допада изборът точно така да бъде преведено иначе неразбираемото на български име (всъщност и Хил минава през немския език, за да не използва енигматичното норвежко наименование), защото добавя още един пласт – на историята като природна сила, която циклично връхлита народите и ги увлича по себе си, помита животите им и сетне се оттегля, за да ги остави да градят наново върху разрушенията. Точно както героите в книгата се налага да започват начисто пак и пак.
„Хала“ е първият голям реалистичен роман на български тази година, още доста предстоят – Пол Остър, Дейвид Фостър Уолъс, Ханя Янагихара и др.
От същите жанрове
