Всеки спомен всъщност е белег

Идеализмът е ужасен товар. Той оцветява всичко, което ще правиш по-късно. Ще те преследва постоянно през цялото време, докато се превръщаш в неизбежно циничния човек, който светът изисква от теб да бъдеш.

Поръчай с безплатна доставка!

   Обичам ги тези мащабни американски романи, които през призмата на счупени семейства описват цели десетилетия исторически промени. “Хала” на Нейтън Хил, една от най-знаковите книги на 2016 г., която за щастие излезе и на български, се родее с ред книги, които спечелиха безброй читатели – “Поправките”, “Свобода” и “Чистота” на Джонатан Франзен, “Мидълсекс” и “Брачната фабула” на Джефри Юдженидис, “Щиглецът” и “Малкият приятел” на Дона Тарт,  ”Невероятните приключения на Кавалиър и Клей” на Майкъл Шейбон,  “Бели зъби” на Зейди Смит, “Ние, удавниците” на Карстен Йенсен и още много. През образа на една изчезнала майка и нейното изоставено дете, което така и никога не преодолява болката, Хил прави паралел между студентските протести срещу Виетнамската война през 1968 г. и движението “Окупирай Уолстрийт” преди няколко години. Но това не е роман за масите, които се вълнуват според вятъра, а за отделни хора, които са загубили посоката си – и техните избори пречупват собствените им животи, но и тези на околните.

Политически сме по-фанатични от когато и да било, по-разпалени религиозно, по-непреклонни в мисленето си, по-неспособни на дружелюбие. Начинът, по който виждаме света, е събирателен и нерушим. Напълно избягваме проблемите, които разнообразието и световната комуникация внушават. Затова и никой не го е грижа за антични идеи като вярно и грешно.

   В центъра е Самюъл, незаинтересован преподавател по английски, неосъществен писател, изоставен от майка си като дете, отчужден от баща си. Както мнозина, е открил свое племе в света на онлайн игрите, където може да бъде такъв, какъвто иска – стига да вложи извънмерно време в заниманието си. Хил проследява и физическото и ментално деградиране на лидера на неговия клан, който до такава степен е подчинил живота си на играта, че настъпват физически изменения в мозъка и мисленето му – една от силните страни на романа е точно честното и прямо говорене за ефектите от онлайн дрогирането.

В случай че не си забелязал, светът почти се е отказал от старата идея на Просвещението за закърпване на истината на основата на наблюдаваните данни. Реалността е твърде сложна и плашеща за такова нещо. Вместо това е много по-лесно да пренебрегнеш всички данни, които не пасват на предубежденията ти, и да вярваш на всички други, които пасват.

    Подобни поражения върху светогледа и морала са представени и през образа на една от студентките на Самюъл, която е типичен представител на новите поколения, които приемат за даденост, че ги очаква бляскаво бъдеще, но не искат да работят здраво за него. Тя е издигнала маменето в истинско изкуство и приема за даденост винаги да получава своето заради външността и арогантността си – типична професионална жертва, каквито модерният феминизъм отглежда с хиляди, тя е готова да съсипе всеки, който я накара дори за миг да се взре в истинско огледало, а не в онова от приказката за Снежанка. Геймърът и жертвата са двата образа, които изнасят на гърба си модерната тежест на този роман, защото са рожби изцяло на нашето време, на последните десетилетия, в които интернет и социалните мрежи промениха коренно начина ни на живот и комуникация – с всичките добри и лоши последствия от което.

Не е тайна, че великото американско забавление вече не е бейзболът. Сега е лицемерието.

   Историческата линия е представена от майката на Самюъл – Фей, която в съвремието е арестувана след атака с камъни над политик, гласен за кандидат-президент. Нейното деяние е записано с телефон, а медийната истерия го превръща едва ли не в терористичен акт – времето на изборите е време на емоции, не на факти. Фей е изправена пред тежки обвинения, раздухвани от съдия-инвалид, с когото имат неразчистени сметки от миналото. Самюъл, от своя страна, получава възможност да срещне пак майка си, макар и по принуда от издателя си, който го заплашва да му вземе всичко заради неизпълнение на договор. Прекалено много години са минали обаче – той не припознава в тази жена своята плът и кръв, затова поема на пътешествие из нейното минало, за да я преоткрие.

   Нейтън Хил прави постоянни паралели между американското общество през шейсетте и в наши дни. Той щателно и равностойно описва вписващите се кръгове на историте на хора, които създават реалност едни за други – защото, както сам казва: “Понякога сме толкова обвити в собствената си история, че не виждаме как сме поддържащи герои в нечия друга.” Майката на Фей се бори с предразсъдъците на своето време, бяга от дома си и се оказва сред бурните чикагски събития от 1968 г., а една история, в която се оказва принудително забъркана, странна сексуална връзка между хипарка и ченге, я запраща по траектория, която в крайна сметка удря тежко точно сина ѝ десетилетия по-късно. Неведоми са пътищата съдбовни.

Относително неубедителна за мен беше линията в детството на Самюъл, където той се запознава с брат и сестра близнаци, които ще прорежат такива рани в тъканта на живота му, че той изобщо няма да се възстанови от тях. Там имаше и типичното за тия романи насилие в детството, за щастие балансирано с перфидно отмъщение, и помитащата юношеска любов, която оставя завинаги белег, точно както съм цитирал Хил в заглавието на текста. Раздвоен съм – както ми бе приятна тая линия, така и отчитах нейната предсказуемост и нужда да я има именно за да се хареса книгата на повечето читатели като мен.

И така, най-накрая я целуваш. И когато го правиш, чувстваш как дълбоко в теб бликва водопад от облекчение. И цялото ти обсебване, жадуване, безпокойство и съжаление и всички начини, по които си бил обсебен от тази жена, и цялата ти мъка и самоненавист заради това, че не си успял да я накараш да те обича, всички тези неща сякаш рухват на пода…

   А халата, ще попитате? Халата се прокрадва тук-таме сред текста и в края заявява по-силно своето присъствие – екзотична скандинавска нишка с бащата на Фей и тайна в неговото минало, която го е накарала да напусне родната Норвегия и да емигрира в САЩ. Тя не е точно хала по нашенски, по-скоро пакостлив и отмъстителен дух, но силно ми допада изборът точно така да бъде преведено иначе неразбираемото на български име (всъщност и Хил минава през немския език, за да не използва енигматичното норвежко наименование), защото добавя още един пласт – на историята като природна сила, която циклично връхлита народите и ги увлича по себе си, помита животите им и сетне се оттегля, за да ги остави да градят наново върху разрушенията. Точно както героите в книгата се налага да започват начисто пак и пак.

   ”Хала” е първият голям реалистичен роман на български тази година, още доста предстоят – Пол Остър, Дейвид Фостър Уолъс,  Ханя Янагихара и др.