Обичам да казвам, че като ми се дочете някоя класика, я преиздавам 🙂 Това си е шега, но наистина излязоха прекрасни заглавия в последните две-три години – „Пилето“ и „Татко“ на Уилям Уортън („Отбой в полунощ“ е предвидена за декември), „Богат, беден“ и „Просяк, крадец“ на Ъруин Шоу (и „Младите лъвове“ идва през есента), „Градът и звездите/Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк, а за капак решихме да рискуваме с нови издания на две големи приключенски класики – „Винету„ на Карл Май и „Синовете на Великата мечка“ на Лизелоте Велскопф-Хенрих. И от двете излязоха първите томове – „Винету I“ и „Харка – синът на вожда“, но по времето им на излизане така и не намерих възможност да пиша нито за едната, нито за другата, затова и сред това лежерно лято си наваксвам.
Всъщност „Винету“ така и не я бях чел на младини, нямам понятие защо, след като купчини с разръфани от четене книги на Карл Май стоят до днес в библиотеката у нас. Не е голяма изненада, че като си минал 30 и не си бил пленен отрано в нея, не е чак толкова интересна, идеализацията на героите е прекалена от съвременна гледна точка. И все пак имаше някакъв чар в това стремително движение напред и все напред, в предопределената победа на доброто над злото и наказването на всяко коварство. Но Май никога не е дирил реализъм, неговият свят е мащабна фантазия, която изпълнява и нещо като митологична функция.
От друга страна, „Харка – синът на вожда“ и останалите томове съм ги чел поне седем-осем пъти, което си личи ясно и по снимката 🙂 Приключенията на Харка и баща му са много по-пъстри и сложни, моралните дилеми не са черни и бели, а пътят на двамата от родните типита до градовете на бледоликите е изпълнен с разочарования и болки. Изключително щастлив съм, че за това издание привлякохме за консултант Любомир Кюмюрджиев, който не само написа прекрасен предговор за Лизелоте Велскопф-Хенрих и нейните книги, но и се разрови в личния си архив и намери чудесни снимки на автентични индиански артефакти, които използвахме за корицата.
Разбира се, няма да седна да преразказвам сюжети, да посочвам прилики и разлики между двете поредици. Всяка от тях има силно емоционална стойност за мнозина, този тип приключенска литература беше смайващо важен преди някоколко десетилетия и влияеше дори на детските игри – още имам видим белег на лицето от един момент, в който бях завързан „индианец“, който се опитва с подскачане да се спаси от плен, а „каубоят“, моят брат, дръпва въжето и аз се стоварих по лице върху ръба на кревата. Но така си беше тогава, книгите вдъхновяваха игрите ни, понякога не само за добро 🙂
Занесох у дома с голяма гордост тези две книги, сложих ги в библиотеката на родителите ми, където малко по малко подменям с нови издания книгите, които ме вълнуваха като дете – не заради друго, а просто защото старите издания са пред окончателен разпад. Баща ми е най-щастлив, защото той препрочита „Синовете…“ всяка година, а хартията вече е съвсем потъмняла и не е никак лесно да се чете (не че това го спираше досега, де). Тези книги са и обещание към онова дете, което бях, и което не забравям. Надявам се да ги предам на своите деца, затова и тези солидни издания с твърди корици и здрава хартия са така важни според мен.
Сега само се надявам двете първи части да срещнат достатъчно читателско внимание, за да дадат възможност да издадем и останалите части. С „Винету“, която излезе миналата година, май вече ще се случа, а за „Синовете на Великата мечка“ ще почакаме още няколко месеца, но нямам съмнение, че ще се получи. Защото магията на любимите книги, които сме чели като деца, е още жива.
От същия жанр
