Харуки Мураками танцува странен танц

Отдавна я прочетох, но сега се сафирясах да драсна впечатления.
Няма да си кривя душата. От всички книги на Мураками, които съм чела досега, тази ме впечатли най-малко. Не че не я харесвам. Но не ме докара до онзи присъщ само на Мураками възторг. Може би, защото първо съм чела по-късните му романи, а там нещата са доведени до много по-голямо съвършенство.
В тази книга видях персонажи и идеи, които вече съм виждала. Мураками обича героите му да са самотни. Те винаги са мъже. Като си направя сметката, тази книга по доста неща ми напомня на “Хроника на птицата с пружина”. И там има една тийнейджърка, с която един зарязан мъж общува. И там той търси нещо, търси себе си. Попада в онзи междинен свят, уникален за Мураками. Но нещата са много по-добре изпипани. Картината е по-цялостна, макар и с липсващи парчета от пъзела. Но в основата на двете книги стоят коренно различни теми. “Хроника на птицата с пружината” е път към себепознаване. Път към личността. “Танцувай, танцувай, танцувай” е път към социализация. Път към обществото. Две коренно различни посоки, описани от един автор.
Както в “Преследване на дива овца” (първата част) и тук действието е мудно, тегаво. Не се случва нищо значимо. Дори в един момент става досадно – едни и същи неща си предъвкват главния герой и приятелят му Готанда. В това няма нищо изненадващо. Това е нещото, което ги прави толкова реални. И те като нас се вълнуват от определен брой неща, говорят по едни и същи теми.Да, така говорим и с приятелите си. Това ни е познато като го виждаме в книгата, но истината е, че в книга не е толкова впечатляващо. Свикнали сме и искаме като вземем книга в ръце, очакваме тя да разтърси света ни, да ни даде нещо по-различно. И тук мисля, че е първата грешка на Мураками – твърде близо е останал до действителността. А тя не е толкова интересна, когато всеки ден пребиваваш в нея. В книгите на Мураками винаги има музика, но никога толкова много, колкото тук. Изброява много певци, композитори, песни, албуми, които на нас, родените след годината на повествованието, не ни говорят абсолютно нищо. По принцип подкрепям музикалната му идея. В древността изкуството е било синкретично – музика, лирика и танц в едно. А Мураками определено обича древногръцките образци. Цяла една негова книга лежи върху широко позната от старогръцката литература тема (“Кафка на плажа”). Но цунамито от песни просто затрупва читателя, особено ако са му толкова далечни и непознати. Пък и един такъв ситуационен подбор на популярни днес и сега песни прави книгата да звучи актуално само във времето, когато са били слушани или пред хората, които са ги слушали. За следващите поколения те тънат в забрава.
Книгата ми се струва хаотична, написана като дневник, набързо. Има много места, където главният герой превърта дните сякаш от желание да не изпусне нещо. Няма и нужда да знаем, че той се е срещнал още три пъти с Юки след като тя остава в планината при майка си. Подобни констатации не носят никаква информация и са напълно излишни в романа.
Друго, което не ми хареса, е предизвестяването на няколко места. Мисля, че образът на Аме щеше да бъде много по-интересен и вълнуващ ако авторът я беше оставил да се представи сама. Мураками за пръв път оставя тази толкова обсъждана героиня да се представи сама и тя се проваля. Всъщност я проваля авторът, защото кукловодските му движения зад нейните реплики се очертават ясно.
Сега осъзнавам, че има нещо, което ми липсва в романите на Мураками и това е образът на жената. Неговите главни герои са мъже или тийнейджъри. Той определено разбира душевността на младежите – момичета и момчета, но не и на жените. Почти всички жени, които са се оказали в полезрението на автора са проститутки и/или имат ясновидски способности. Дори и да не са, той ги разглежда като обект на мъжките сексуални фантазии. Няма лошо да бъдат представени така, но нито една от неговите пораснали героини не представя сама себе си с женската си душевност, така, както присъства мъжа с неговата душевност. А това е сериозен дисбаланс.
В общи линии книгата ми звучи като нахвърляна чернова. Определено е Мураками. Звучи като него, идеите са неговите, но съвършенството във формата му убягва. Няма го онова възхищение, което питая към структурата на “Кафка на плажа”, нито онзи напрегнат разказ от “Хроника на птицата с пружина”, където усещането за случващото се е физическо. Нито великолепната, притаяваща дъха природна картина от “Преследване на дива овца”. И да, съдържанието не е самодостатъчно. За съдържание без колебание бих написала “отличен” на Мураками. Идеята му за тема е новаторска за самия него, говори за нея с гняв (нетипично за него), но формата е онзи уж незначителен, а пък много важен и допълващ цялостното впечатление елемент. В този роман безспорно личи колко важна е симбиозата между двете и колко вредно е пренебрегването на едно от тях, дори и за великолепен писател като Мураками.
Темата на романа ми допадна изключително много – развития капитализъм. Прахосничеството, зле скрито под принципите на конкуренцията, ясно прозира. Счетоводните далавери за приспадане на разходи дори от невъзможни неща като наемане на проститутка. Замърсяване на атмосферата заради безплодно бръмчене с колата само за да послушаме музика. Този роман е издаден 1988 г., когато е имало достатъчно социалистически държави и не се и съмнявам, че е илюстрирал по най-добрия начин това, което моралните социалисти са наричали гнил капитализъм. Ами да, такъв е. Осъзнах, че идеална форма за функциониране на едно общество няма, след като съвършени хора няма.
Тук наистина прави впечатление и ясното споменаване на разум и подсъзнание. Тези странни междинни светове, в чието създаване Мураками е адски добър, сякаш за първи път се оказват плод на подсъзнанието. Интересно виждане – подсъзнание, което обаче е тайнствена връзка между хората. Един общ свят за всички, които имат способността да го видят. Сигурна съм, че авторът има своите дълбоки основания за гледната си точка в чужди философии. Той не го крие и постоянно прави препратки. Тук говори за Юнг и не само (Кафка – “Процесът”), а в предхождащата този роман книга споменава Достоевски. Харесвам закачливите провокации и начинът, по който оставя знаци на тези читатели, които искат да проверят.
Хареса ми изграждането на образа на Готанда, противоречието в личността му. Първо, не очакваш една кинозвезда да ненавижда филмите, които прави и да иска обикновен живот. Второ, дори когато сме почти сигурни, че той е убиецът и сме готови да го осъдим, той се разкрива докрай и буди само съжаление. Готанда всъщност е жертвата, жертва на обществото. Той е като нас – лъскава фасада, зад която никой не знае какво се крие. Дори самия той.