Прекалено дълго време четена, прекалено дълго чакаща за ревю, една от онези книги, които не са лесни нито за четене, нито за описване. “Ходорсковски. Автобиографична книга” на Михаил Ходорковски и Наталия Геворкян (която бе скоро у нас) е от онези толкова полемични книги, за които никоя позиция не е напълно защитима. Разбира се, книгата е пристрастна, разбира се, че е едностранчива. Но едновременно с това е силна, горда и непримирима. През цялото време Ходорковски ми напомняше на герой на Айн Ранд – от тези хора, които могат да накарат колелата на машината да се въртят и който не е склонен да хрантути паразити, които се умилкват около му или пък го заплашват.

   Предполагам сте наясно кой е Ходорковски – един от няколкото всеизвестни руски олигарси, който се осмели да се опълчи на Путин и в резултат на тази смелост загуби не само бизнеса си, но и свободата си. Тази книга е неговата история – от последните години преди падането на комунизма, когато в хаоса успява да си пробие път нагоре с неизтощима енергия и неоспорим организационен гений. С каквото и да се захване, Ходорковски го развива с огромен мащаб – дали ще е внос на компютри, дали ще е банка, която развива иновативни за руските ширини услуги. Описвайки живота си, той описва Русия – една държава след имплозия – свита в себе си, бедна, неразбираща, победена без война. По страниците шестват знайни и незнайни лица – тук според мен е един от малкото недостатъци на изданието, в което има нужда от доста солидни бележки, защото българския читател няма как да е добре запознат с фигури, които за руския навярно са нормална част от пейзажа. Все пак самите автори описват пространно хората, които имат значение за руския преход, така че не е фатално.

   Кариерата на Ходорковски се развива стремително, а разказът през неговите очи е допълван от журналистката Наталия Геворкян, която задава по-широката рамка – на всичко, което се случва в Русия, на личните си наблюдения, на отношението си към самия Ходорковски в по-ранни времена, което никак не е било ласкаво, дава думата на купища от хората около него – някои приятели (все още), други откровено враждебно настроени. От думите им се формира един плътен образ на волеви човек с ясно съзнание за уменията и способностите си, с разбиране на реалността около него и възможностите да я трансформира според разбиранията си.

   Мащабът на книгата дотежава в един момент, поне докато не стига до наистина интересната част – купуването на ЮКОС и изправянето на крака на огромната фирма, затънала в дългове и вътрешна неефективност. Силно ме впечатли това (ако е вярно, струва ми се, че е), че Ходорковски е искал да е наясно как работи всичко в петролната компания и се е трудел наравно с работниците за по няколко дни на всяка работна позиция. Точно такива хора уважавам аз самият – които не се свенят да омърсят ръцете си, които не са само по тактики и стратегии, по мечтания и планировки, а се захващат и правят нещата, за да са наясно как всъщност се случва всичко.

   Към края книгата си е направо трилър. Трудно ще откриете дори една добра дума за Путин – още с въвеждането си на сцената като невзрачна креатура на службите Ходорковски се отнася с недоверие към него, а с развитието и увеличаването на президентската му власт сблъсъкът става все по-очевидно неизбежен. Внушението на книгата, с което съм склонен да се съглася, е, че петролната политика става национална политика и няма място за независими компании на руския пазар, още повече такива, които са склонни да се обвързват със западните гиганти с цел развитие на технологиите и повишаване на ефективността/печалбите. Ходорковски признава, че не е очаквал докъде ще се стигне – не е вярвал, че е възможно държавата брутално да унищожи компанията и да затвори него и съдружниците му.

   Днес, доста години по-късно, нещата не са забравени, а Ходорковски – един категорично блестящ ум – още е в затвора. Далеч съм от мисълта, че той е света вода ненапита – сред страниците се промъкват обяснения за различни хватки и тактики, използвани в бурния руския бизнес климат, които по никой начин не могат да квалифицират като суперморални или нещо подобно, но е факт, че той и екипът му притежават качествата да създават нови неща и да реорганизират и поправят стари и затлачени начинания. А това е важно.

   “Ходорковски. Автобиографична книга” не е никак лесна за четене, но си заслужава. Научих страшно много от нея, но и през цялото време, докато я четях, бях нащрек – както написах по-горе, това е лична история, а не балансирано описание на прехода в Русия. За мен обаче съдбата на Ходорковски и хората около него е показателна в няколко посоки – че със знания и упоритост могат да се случват добри неща дори в безумна обстановка, но и че това не е достатъчно, когато имаш насреща си държавно управление с лични интереси. Политиката е мръсно нещо и е ясно, че едрият бизнес е срастнат с нея (вж. “Шоковата доктрина” на Нейоми Клайн) до степен на неотделимост.  Дипломната ми работа в СУ бе посветена именно на симбиозата между държавната власт и корпорациите и логично Русия ми бе контрапункт на Запада с обърнатата зависимост на компаниите от държавата. Тази книга е силен глас срещу този порочен модел, който ми се струва несъстоятелен в дългосрочен план сам по себе си, но ще се види докъде ще го докарат руснаците.

Вземи с безплатна доставка.

Вземи с безплатна доставка.

Сподели:

Facebook Twitter Email