Днес научих, че Орхан Памук ще гостува у нас и се присетих, че от миналата седмица едно ревю за негова книга стои и чака чинно своя ред. Негов автор е Иво Ников, който досега представи тук “Норвежка гора” на Харуки Мураками и „Физика на невъзможното” от Мичиу Каку, и който изрично ми препоръча “Светът на Софи”, за което съм му благодарен. Но стига линкове, оставям ви с текста за една явно вълшебна книга, за мой срам досега не съм имал удоволствието да чета нищо от Памук:
„Името на розата” в ислямски вариант. Би могло и така да се определи „Името ми е Червен” на нобеловия лауреат Орхан Памук. И тук една книга носи смърт сред героите; убиецът е сред хората, пряко свързани с тази книга; основният конфликт е свързан с целта на изкуството; действието е ограничено като време и място – само няколко дни в един град.
Аналогиите обаче свърват дотук. Макар и несъмнено вдъхновен от „Името на розата”, Орхан Памук поема по друг, лъкатушен като ориенталски сокак път към разплитането на мистерията.
Истанбул, зимата на 1591 г. Падишахът на бляскавата, но поемаща към залеза Османска империя поръчва книга – дар за венецианския двор, която трябва да смае „франките” с красивите си миниатюри, отразяващи блясъка и могъществото на империята. Със задачата се заема авторитетният Лелин ефенди, който събира около себе си най-добрите миниатюрсти. Внезапно нещата се объркват – жестоко е убит Финяга ефенди, един от илюминаторите (хора, оформящи винетки и орнаменти). Подозренията насочват към останалите работещи по книгата, сред които са Кара, Маслината, Пеперудата и Щъркела – едни от най-талантливите ученици на Майстор Осман и неговата школа.
Орхан Памук избира интересен повествователен похват. Разказът е винаги от първо лице, но във всяка глава се сменя говорещият. Нещо повече – разказвачи са не само хората, но и персонажите, които те рисуват в миниатюрите си – Кучето, Конят, Дървото, Смъртта, та дори и Червеният цвят. Така четенето прилича повече на разглеждане на многостенен калейдоскоп – всяко завъртане променя цветовете и показва нова и различна картина.
Успоредно с разплитането на трагичните събития се развива и втори сюжет – любовният триъгълник между Кара, Шекюре – красивата дъщеря на Лелин ефенди, и Мустафа, нейният девер. Шекюре, която от няколко години е вдовица, е принудена да играе сложна и много предпазлива игра, в която залог са бъдещето на двете й деца, нейната чест и не на последно място – животът й.
Ако книгата съдържаше само тези два плана, тя щеше да бъде талантливо разказано криминале, но Орхан Памук въвежда и трети, всъщност основен, мотив – за изкуството, пречупен през призмата на ислямското възприятие на света. Тук, разбира се, е необходимо едно задължително историческо и културологично пояснение. Днес в масовата представа ислямът се свързва с назадничавост, фанатизъм и нетолерантност (друг е въпросът доколко тя е вярна). Но в първите си векове той се развива като изключително толерантна и отворена към окръжаващия свят религия. Пророкът Мохамед казва: „Винаги търсете познанието, ако трябва дори и в Китай”.
Благодарение на бурния разцвет на ислямската наука и култура за Запада оцеляват античните философи, стремителен напредък имат математиката, астрономията, оптиката, медицината, биологията и т.н. След XII-XIII век обаче започва бавно затваряне и капсулиране на исляма. То оказва влияние и върху начина на възприемане и възпроизвеждане на света в изкуството. Художниците не търсят собствен стил, а се превръщат в кописти, следващи канонично модела на старите майстори. Това задава и основния конфликт в книгата – между привържениците на традицията и търсещите нови хоризонти и опитващи да застигнат „франкския” начин на възприемане и пресъздаване. Героите горещо спорят трябва ли да има стил един художник и дали това е проява на талант, или е слабост.
Всъщност Памук представя сблъсък между две вселени в ислямския свят. От едната страна са старите майстори, които като чираци периодично вдигат глави обратно на слънцето, за да запазят зрението си, а в заника на живота си предпочитат да се самоослепят, но да не бъдат принудени да рисуват в друг стил. За тях човек се освобождава от слабостите си и става истински художник една незрящ, когато рисува по памет. От другата страна са търсещите нови хоризонти художници, които опитват да подражават на „франкската” рисунка – с перспективата, с възприятията на света такъв, какъвто е, с отсъствието на условността и типизацията. На по-заден план, но катализиращ действието, е и сблъсъкът между привържениците на радикалния и строг ислям и последователите на „греховния” по-освободен и толерантен живот – събитията, развиващи се в кафенето, където Медахът разказва своите истории по илюстрации, рисувани от нашите герои.
Именно сблъсъкът на ценностните системи води и до трагичните колизии в книгата. За жалост този конфликт в исторически план води до патова ситуация – старото постепенно отмира, но новото не успява да се наложи като самобитен ислямски стил, а си остава привнесено отвън.
„Името ми е Червен” не е лека книга. Тя се чете бавно и с често връщане към предишни страници. Авторът прехвърля отново и отново основните нишки на конфликтите, изграждайки сюжет, приличен на преплетени калиграфски орнаменти. Самата книга е със сложна ритмика – повествованието ту върви бавно, спокойно и сладкодумно, ту изведнъж стремително и задъхано натрупва драматични събития. Но, който успее да влезе в ритъма и атмосферата й, определено ще се влюби в нея.
Дали има вече готова допечатка на книгата? Новини от издателството? =)))
Мисля, че около Коледа ще има допечатка.
Разглеждах книгите в книжарницата с надеждата да намеря нещо, което да ме грабне, да ми хареса. Някоя книга, която не съм набелязвала, не съм чувала и не съм имала намерение да купувам. Пред очите ми се изпречиха няколко томчета на Орхан Памук – разпознах тази с червените корици – съквартирантката ми си я купи две години по-рано. Така и не отворихме тема за какво става въпрос в книгата. Прочетох кориците на всичките му изложени книги. “Сняг” ме грабна от първия път. Усетих, че тази книга ще ми хареса. Поколебах се дали да взема нея или “Името ми е Червен”.
Надделя инстинктът ми, че “Сняг” е точно това, от което имам нужда. Пък и сюжетът на “Името ми е Червен” ми прозвуча много познато, като нещо, което вече съм чела – “Името на розата” от Умберто Еко.
“Сняг” ме грабна с възможността да науча за социалните проблеми на Турция– страна която не познавам. Бях толкова впечатлена от силата на “Сняг”, че реших да продължа с този автор. Логичният ми втори избор беше “Името ми е Червен”. За съжаление трябва да кажа, че това не беше моята книга. Нямаше ни най-малко общо със “Сняг”. Не можа да ме докосне. Просто една криминална история. Дори ред не съм написала за нея. Просто не съм намерила какво. След толкова ярка книга като “Сняг” всеки читател би се почувствал така, предполагам. Въпреки това, винаги давам втори шанс на автор, който веднъж е успял да ме впечатли. Третият ми избор беше – “Джевдет бей и неговите синове”. Този път умело избягнах историческите му романи. Исках да видя турското общество каквото представлява днес, а в случая – историята на три поколения в Турция. За съжаление и тази книга не оправда надеждите ми. Странно е, но ми беше интересен по-малкият син на Джевдет бей. Подобно на Левин от “Ана Каренина” и той разсъждава върху това, какви реформи трябва да се предприемат в селското стопанство (само че в Турция). Но като цяло не ме развълнува. Затова реших да приключа с Орхан Памук, освен ако някой не ми препоръча много, много възторжено друга негова книга.
Малко не му е мястото тук, но ако някой е решил да се пробва с този автор, му препоръчвам да прочете “Сняг”.
Историята в романа от страницата на издателство “Еднорог”: “Годината е 1992. Ка, поет и политически емигрант, се завръща в Турция. Възложено му е да направи журналистическо разследване на някои обезпокоителни събития в малкия, загадъчен град Карс в непосредствена близост до границата с Армения. Ка пристига в Карс, съпроводен от обилен снеговалеж, и скоро пътищата се затварят. Пограничният град изпада в пълна изолация. Такъв го вижда поетът – град, изтерзан от политически вражди в навечерието на избори, град, над който е надвиснала сянката на поредица от самоубийства на млади жени. Последното нещо, което е очаквал, е че ще се озове насред инсцениран преврат, че ще бъде заплетен в политически и религиозни конспирации, че дните, прекарани в затрупания от сняг град, ще го накарат да погледне на себе си и на света по нов начин.”
Споделям някои от впечатленията, които съм имала докато съм чела книгата – преди почти 4 години.
“Всъщност Орхан Памук разкрива Турция такава, каквато е, с нейните проблеми– не по-маловажни от тези на която и да е друга европейска държава. Една страна, която е разкъсвана между старото и новото – между желанието да запази традициите си и стремежа да се модернизира (европеизира). Традицията се явява силно обвързана с религията. Така е, защото мюсюлманските държави живеят според писанията на свещения Коран, чиито повели са над държавата. И когато държавата се опитва да смачка традициите, да накара жените да свалят тюрбаните си, за тях това е равнозначно на грях – така пише в свещената им книга. И момичетата се разкъсват не от страх пред държавата, а от страха, че ще предадат вярата си.”
“Турция не е държава, в която всичко е черно. Не е черно и бяло, но политиката го приближава до тези две крайности. Въпреки, че явно личи как авторът разделя провинцията от столицата, вярващите от атеистите, властта от опонентите и. Но това е сякаш, за да започне да заличава след това дръзкия контраст, да започне да приближава крайните на пръв поглед възгледи.”
“Времето в романа тече много бавно. За по-малко от два дни се случват толкова срещи, диалози, събития, познанства, които иначе отнемат половин живот. И въпреки, че действието не се тътри, няма излишно разтягане на сюжета – всеки един герой и всяко едно действие е на точното си място и дори да изглежда нелогично понякога, по-нататък всичко се навързва и за читателя става ясно, че в тази книга няма нищо излишно, изписано от суета.”
“Ка е най-неутрален от всички. Той вижда хората и възгледите им без да ги пречупва през призмата на общността или партията, към която принадлежат. В този смисъл, има два вида възприемане на хората според възгледите им – политически (стереотипно, за да може да се сложи чертата между свои и чужди) и духовно (в светлината на страданията, прозренията, които хората имат и ценността на възгледите им; така ги възприема Ка). Той обиква и приема хората на базата на собствената им индивидуалност.”
“Всички жители на Карс са като неподвижни статуи, които не могат да помръднат от позициите си. Може би съзнателно са били изградени по този начин от автора. И естествено – Ка е този, който не спира да се движи по булевардите на града. Той ходи при всеки един, а не обратното. Не е ли логично те да посетят видния гост? Не! Напротив, те го викат и той като послушно дете отива. Както се казва в поговорката : “Когато Мохамед не отива при планината, планината отива при Мохамед”. Но тук не се стига дотам. Нашият Мохамед отива при всички планини на Карс, всички влиятелни личности, които не смятат за нужно да слязат от пиедестала си и да отидат да приветстват важния гост – известен поет. Струва ми се, че всеки един го уважава, но не повече от себе си. Ето защо се опитват да манипулират Ка със собствените си значими мнения.”
“Привидно честолюбивите ислямисти, които защитават вярата си, всъщност я използват за прикритие на долните си страсти. Но те не са тайна за малкия град, в който почти всеки е агент и дебне, слухти за другите.”
“Апогея на лицемерието е вестникарят Сердар бей. Първо пише статия за известния и обичан поет Ка, а след няколко дни го оплюва, наричайки го “тъй наречения поет Ка”. Този мазник има наглостта да чете статията пред Ка смеейки се и да твърди без всякакво притеснение или чувство на вина, че “вестникарят в Карс е принуден да пише поръчкови статии”. “В нито една дума не вярвам” гордо заявява Сердар бей. Представен в тази светлина журналистът отвращава. Сякаш точно тук е ключовият момент, тихата кулминация на романа. Маските падат. Доскорошните прикрити лицемери започват отявлено и грубо да показват истинската си същност. Лошото е, че те не са един или двама. Всички карсци са се научили да прикриват истината и да извъртат нещата така, както им е угодно. Ка осъзнава това и започва да играе по правилата на тяхната игра.”
Така и не дописах впечатленията си от “Сняг”, но на финала останах с неповторимото усещане, което само една най-хубава книга може да остави у мен – че наистина се е случило така, а не във фантазията на автора.
Господин Блажев, чели ли сте “Сняг” на Орхан Памук и “Чучулигата” на Решат Нури? Препоръчвам ги горещо.
Много ти благодаря за препоръката, не съм, но съм заинтригуван
Не препоръчвам “Името ми е Червен”, прочетох я, но много трудно и мъчно се чете. Прекалено задълбава в детайлите на Османската миниатюра, което очевидно е и главна тема в книгата и просто е изморително и скучновато. Положих огромни усилия да стигна до края заради криминалния и любовния аспект, но не останах особено впечатлена. Стилът на писане беше странен, дори неловък на моменти. Фен съм на Елиф Шафак, но явно нейните сънародници трудно биха могли да достигнат същото равнище.