Днес научих, че Орхан Памук ще гостува у нас и се присетих, че от миналата седмица едно ревю за негова книга стои и чака чинно своя ред. Негов автор е Иво Ников, който досега представи тук “Норвежка гора” на Харуки Мураками и „Физика на невъзможното” от Мичиу Каку, и който изрично ми препоръча “Светът на Софи”, за което съм му благодарен. Но стига линкове, оставям ви с текста за една явно вълшебна книга, за мой срам досега не съм имал удоволствието да чета нищо от Памук:

    „Името на розата” в ислямски вариант. Би могло и така да се определи „Името ми е Червен” на нобеловия лауреат Орхан Памук. И тук една книга носи смърт сред героите; убиецът е сред хората, пряко свързани с тази книга; основният конфликт е свързан с целта на изкуството; действието е ограничено като време и място – само няколко дни в един град.

   Аналогиите обаче свърват дотук. Макар и несъмнено вдъхновен от „Името на розата”, Орхан Памук поема по друг, лъкатушен като ориенталски сокак път към разплитането на мистерията.

   Истанбул, зимата на 1591 г. Падишахът на бляскавата, но поемаща към залеза Османска империя поръчва книга – дар за венецианския двор, която трябва да смае „франките” с красивите си миниатюри, отразяващи блясъка и могъществото на империята. Със задачата се заема авторитетният Лелин ефенди, който събира около себе си най-добрите миниатюрсти. Внезапно нещата се объркват – жестоко е убит Финяга ефенди, един от илюминаторите (хора, оформящи винетки и орнаменти). Подозренията насочват към останалите работещи по книгата, сред които са Кара, Маслината, Пеперудата и Щъркела – едни от най-талантливите ученици на Майстор Осман и неговата школа.

   Орхан Памук избира интересен повествователен похват. Разказът е винаги от първо лице, но във всяка глава се сменя говорещият. Нещо повече – разказвачи са не само хората, но и персонажите, които те рисуват в миниатюрите си – Кучето, Конят, Дървото, Смъртта, та дори и Червеният цвят. Така четенето прилича повече на разглеждане на многостенен калейдоскоп – всяко завъртане променя цветовете и показва нова и различна картина.

   Успоредно с разплитането на трагичните събития се развива и втори сюжет – любовният триъгълник между Кара, Шекюре – красивата дъщеря на Лелин ефенди, и Мустафа, нейният девер. Шекюре, която от няколко години е вдовица, е принудена да играе сложна и много предпазлива игра, в която залог са бъдещето на двете й деца, нейната чест и не на последно място – животът й.

   Ако книгата съдържаше само тези два плана, тя щеше да бъде талантливо разказано криминале, но Орхан Памук въвежда и трети, всъщност основен, мотив – за изкуството, пречупен през призмата на ислямското възприятие на света. Тук, разбира се, е необходимо едно задължително историческо и културологично пояснение. Днес в масовата представа ислямът се свързва с назадничавост, фанатизъм и нетолерантност (друг е въпросът доколко тя е вярна). Но в първите си векове той се развива като изключително толерантна и отворена към окръжаващия свят религия. Пророкът Мохамед казва: „Винаги търсете познанието, ако трябва дори и в Китай”.

    Благодарение на бурния разцвет на ислямската наука и култура за Запада оцеляват античните философи, стремителен напредък имат математиката, астрономията, оптиката, медицината, биологията и т.н. След XII-XIII век обаче започва бавно затваряне и капсулиране на исляма. То оказва влияние и върху начина на възприемане и възпроизвеждане на света в изкуството. Художниците не търсят собствен стил, а се превръщат в кописти, следващи канонично модела на старите майстори. Това задава и основния конфликт в книгата – между привържениците на традицията и търсещите нови хоризонти и опитващи да застигнат „франкския” начин на възприемане и пресъздаване. Героите горещо спорят трябва ли да има стил един художник и дали това е проява на талант, или е слабост.

   Всъщност Памук представя сблъсък между две вселени в ислямския свят. От едната страна са старите майстори, които като чираци периодично вдигат глави обратно на слънцето, за да запазят зрението си, а в заника на живота си предпочитат да се самоослепят, но да не бъдат принудени да рисуват в друг стил. За тях човек се освобождава от слабостите си и става истински художник една незрящ, когато рисува по памет. От другата страна са търсещите нови хоризонти художници, които опитват да подражават на „франкската” рисунка – с перспективата, с възприятията на света такъв, какъвто е, с отсъствието на условността и типизацията. На по-заден план, но катализиращ действието, е и сблъсъкът между привържениците на радикалния и строг ислям и последователите на „греховния” по-освободен и толерантен живот – събитията, развиващи се в кафенето, където Медахът разказва своите истории по илюстрации, рисувани от нашите герои.

   Именно сблъсъкът на ценностните системи води и до трагичните колизии в книгата. За жалост този конфликт в исторически план води до патова ситуация – старото постепенно отмира, но новото не успява да се наложи като самобитен ислямски стил, а си остава привнесено отвън.

    „Името ми е Червен” не е лека книга. Тя се чете бавно и с често връщане към предишни страници. Авторът прехвърля отново и отново основните нишки на конфликтите, изграждайки сюжет, приличен на преплетени калиграфски орнаменти. Самата книга е със сложна ритмика – повествованието ту върви бавно, спокойно и сладкодумно, ту изведнъж стремително и задъхано натрупва драматични събития. Но, който успее да влезе в ритъма и атмосферата й, определено ще се влюби в нея.

Сподели:

Facebook Twitter Email




5 comments »