Имах желание да изляза малко от границите на обичайния си вкус и извадих изпод една от купчините с чакащи книги “Излизам да се поразходя” на Фабио Воло, италиански писател от младото поколение, който в един пространен монолог, насочен към себе си, разказва своя живот. Всъщност книгата е от тия, които обичайному трудно задържат вниманието ми – реално безсюжетна, тя е една пледоария на млад човек без задръжки, с леки еротични забежки, изключително осторожно вглеждане в  себе си, съсредоточаване и върху всеки детайл от ежедневието и поставянето му в контекста на важна и нужна за отбелязване житейска преживелица изобщо.

Вероятно една от причините, поради които не съм с постоянно гадже, е, че се чувствам самотен и когато съм с някого. Карам се със самия себе си, говоря си, понякога не се понасям, понякога сам се любя, понякога ме няма, понякога се изнервям, случва се да разказвам лъжи, да забравям за срещите и често решавам да се изоставя. Много пъти ми се ще да си взема отпуска от самия себе си, за да разбера как се чувствам.

1219596   Върволица от момичета изпълват тия страници, но Воло талантливо избягва повторенията, много фино и деликатно описва различни емоции и преживелици, проследява хронологията на началната тръпка от досега до физическата близост, през бурното ѝ преживяване в младите години, та до осмислянето ѝ в малко по-зряла възраст.  Заедно с жените идва осмислянето на парите, работата, приятелите… всичко, което изпълва толкова голяма, дори преобладващата част от живота.

Мислех, че полудявам, когато за първи път правихме любов, мислех, че сърцето ми няма да издържи на толкова емоции, трудно поемах въздух. Уханието на нейната кожа ми подхождаше страхотно: беше като наркотик, и от този момент имах необходимостта от дозата поне веднъж дневно, за да се чувствам добре. Ухание, което, като го вдишаш, си казваш: дом.

 15987049 От беглите ми наблюдения върху живота на младите в Италия, както и от разказите на мои близки, живеещи там, догаждам колко искрена и самокритично-самодоволна книга е “Излизам да се поразходя”. Воло описва наглед живота на един пройдоха, който се върти без посока и цел, но в него има нещо чаровно, неслучайно на задната корица романът бива свързан с Питър Пан. Нико, героят, е събирателно на млад мъж от западното секуларно общество, което има парите, за да се развлича, и няма някакви възвишени цели в живота си – и какво от това, лошо ли е? Не е. Той е способен на емоция, на болка, на съпреживяване. Но най-способен е да се вглежда в себе си като някаква особена ценност.

Нещото, което най-много ме тормозеше, беше да си я представям в леглото с друг, да си представям лицето ѝ, докато се наслаждава на чукането ии докато прави свирка. Представях си ръцете на другя върху гърдите ѝ, представях си езика ѝ върху шията му, представях си я как се смее щастлива, прегърната с него, представях си червеното връхче на нослето ѝ да се спуска по лицето му, лице на идиот, каквито са всички лица на онези при тази, с която би искал да си ти.

   “Излизам да се поразходя” е едно дълго вглеждане в огледалото, но безспорно написано много добро. Мисля, че бих прочел и някоя от по-късните творби на Фабио Воло, интересно ми е как вижда другите извън себе си.

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

Сподели:

Facebook Twitter Email