Често само външен поглед може да покаже същинския образ на историческите събития. И ако този поглед е видимо непредубеден, а образът – гротеска, значи не огледалото е криво, а нашите възприятия за събитията. Патриотите обичат да се позовават горделиво на писанията на чужденци за България, неотклонно положителни, но със сигурност игнорират наличието на книги като “Комитаджии или тероризмът на Балканите” на Албер Лондр. А от нея може да се научи много.
Факт, книгата не е точно историческа, твърде много емоция, твърде много литература има в нея. Лондр е остро перо, който е написал цял куп книги на щекотливи тематики, ровил се е в зловонни боклуци и е вадил кирливи ризи – журналист от типа, който е силно дефицитен днес. В началото на 30-те години решава да види какво, аджеба, правят тия пусти балканци, та се не кротват, и пристига в София. От слизането на гарата той описва с размах и без да пести негативните краски стаената в ужас столица, движещите се с бодигарди министри, депутати и чиновници, атмосферата на страх пред държавата в държавата – ВМРО. Проследявайки хронологията на събитията, довели както до историческата рана - Македония, така и до формирането на бунтовни структури, които се израждат в откровено терористични организации и в които битката за власт е кървава като между наркобарони и мафиоти, Лондр се опитва да обясни тоя абсурден възел, в който национализмът и преклонението през идеалите дестабилизират постоянно полуострова и осуетяват всяка възможност за мир на него.
Разбира се, че Албер Лондр няма да бъде четен, та той посяга на национални икони като Ванче Михайлов, правдиво обрисуван в доста неприятни краски. И дори това, че описва откровено и политиката на Сърбия в македонските територии, че се опитва да обясни и това, за което се борят българите, едва ли ще промени този факт – единствено някой изваден от контекст цитат би могъл да свърши работа и да бъде ползван. И все пак “Комитаджии или тероризмът на Балканите” си заслужава четенето и като висш пилотаж в публицистиката, в рисковано бъркане в гноясалата рана в името на добрата история.
Искам да изкажа и адмирации за “Факел експрес” – за предговора, подробните бележки и документалната част в края на книгата – така се прави. Друго ревю за книгата има в Goodreads.
Книгата, разбира се, е писана като политическа пропаганда. Не следва да и се обръща голямо внимание. Всеки с елементарни познания по история знае кого подкрепя Франция в спорът за македонските земи. Повечето хора тук са наясно, че ВМРО е била терористична организация и това не е нито нещо ново за тях, нито изненадващо. Трябва ли обаче да уважаваме дейците на тази организация е спорен въпрос и зависи от много факти. Най-малкото защото в един момент те започват да се избиват взаимно. За някои от тях обаче, това питане е само реторично и отговорът е “да, безпрекословно”. Чел съм книги, в които чужденци пишат лошо за нас. Намери си от някъде спонени на някой англичанин за Кримската война. Винаги се описват изстъпления, вършени от българи и руси срещу турците. Следва обаче да се има предвид, че тези хора обикновено не познават другата страна на конфликта, те идват тук като съюзници на някой и действа като такива. Нормално е на сила, да се отвръща в сила. Не ти казвам, че е правилно от някакви днешни морални, християнски или пък общочовешки въгледи, а че е естествено така да се стекат обстоятелствата. Плюс, хората от днешното време, просто не могат да разберат хората от онези времена.
Българинът трябва да почита националните си герои, иначе никога няма да има силна държава. Не за друго, а защото така се създава националното единство, което на нас ни липсва. Жалко е, че подобни книги изобщо излизат от печат в трудни моменти като днешните. В “раната” не бива да се бърка. Нихилизмът, течащ от всички потоци на информация ни е достатъчен. Не бива да се поддържа допълнително. За щастие едва ли ще има голям читателски корпус зад това заглавие. Не му е сега времето.