Нелепо е да се мисли, че ацтеките или инките биха могли да объркат испанците с божествени създания. Няма свидетелства за подобни възгледи, които да водят към местни източници. Други примери за легендарни истории за завръщащи се богове или “богове от морето”, или за идването на земята на същества “отвъд хоризонта” се срещат сред крайбрежните или островните народи, не сред тези, които създават вътрешните, високопланински империи, макар че в Мезоамерика последните са склонни да почитат героите и високопоставените посетители, приветствайки ги като божества. Отношението на домакините към испанците винаги е – в рамките на местните традиции – съизмеримо и подходящо за гости, които са човешки същества.   

   19177726Случайно научих за издаването на тази книга у нас, а темата винаги ми е била много интересна. Както личи от оригиналното заглавие, “Конкистадорите” на Матю Раскал и Фелипе Фернандес-Арместо е само кратко въведение в мащабната и сложна история на завоеванието на Южна Америка от испанците. И ако добре познати са образи като Кортес и Писаро и техните действия, които малко или много са се превърнали в устойчив мит, който не позволява друга гледна точка към събитията, то истината отново се оказва малко или много различна. И в това наглед тънко книжле е събрана много информация, а по-надолу съм извадил няколко представителни цитата, които ме заинтригуваха и смятам, че могат да разпалят и вашия интерес.

   В книгата двамата учени проследяват и развитието на местните цивилизации преди появата  на европейците, като силно наблягат на силния антагонизъм между различните племена, който силно спомага по-сетне завоеванието. За събитията по тяхно време основен източник са доклади, писани от самите конкистадори.

Тази история води началото си от докладите, които първите конкистадори са длъжни да изпращат на краля в Испания. Конкистадорите не са войници от кралска армия, изпратени в Новия свят от краля. Те тръгват по собствена инициатива, като със значителни лични усилия и находчивост привличат инвеститори и набират отряди от мъже. Накратко, те са въоръжени предприемачи. В някои случаи самият крал влага средства в даден отряд, но обикновено единствената кралска подкрепа, която конкистадорите носят със себе си в неизвестното, е парче хартия, като най-важният документ е лиценз (разрешение) за нахлуване и завладяване, което прави притежателя му adelantado (аделантадо, средновековен военен термин, който буквално означава “който навлиза”, т.е. “завоевател”). Един успешен, оцелял аделантадо има голям шанс да бъде назначен за губернатор на нова провинция на испанското кралство в Америка. Дори и той обаче е длъжен да изпраща множество доклади с подробно описание на своите действия.

 33859050  Жанрът на тези доклади е наречен probanza de merito, или “доказателство за заслуги”. И е важно да се отчита колко пристрастни и субективни са тези текстове. Авторите обръщат внимание и на хора, които не съвпадат с обичайния образ на конкистадорите – 19 жени, които заслужават внимание, черните конкистадори, които хич не са малко, и местните конкистадори, които са мнозинство. Но тяхната роля остава в сянка по очевидни причини:

…всеки автор на пробанса се опитва да изтъкне заслугите си пред краля и да отрече или омаловажи действията на съперниците си конкистадори. По същия начин систематично се маргинализира ролята на не-испанците. Африкански чернокожи и мъже от смесена раса – и роби, и свободни – се бият във всеки отряд и често играят ключова роля. Чернокожите често действат независимо, изграждайки свои собствени малки държави и кралства, понякога в съюз с местното население, по подобие на това, което испанците правят в по-голям мащаб, а действията им показват, че не е нужно да си бял или да имаш европейски ресурси, за да се сдобиеш с власт в части от ранния модерен Нов свят. В повечето завоевания местни помощни формирования имат значително числено превъзходство над испанците и ги превъзхождат в битка. Писанията на конкистадорите обаче омаловажават самото съществуване на не-испански участници, да не говорим за решаващата им роля.

   И все пак накратко каква е причината малобройни групи от европейци сред океан от местни жители не само да оцеляват, но и да налагат волята си? Рестал и Арместо обясняват това така:

Три обстоятелства: първо, те се намират сред народи, чиято култура ги предразполага да приемат чужденци гостоприемно и дори със страхопочитание; второ, те печелят от антагонизма между местните общности, чиято омраза едни към други далеч надхвърля всякакви подозрения, които може да са изпитвали към новодошлите; трето, може да се каже, че докато оценяват чужденците като потенциални съюзници и ги почитат заради магията и светостта, които се очакват от тях поради факта, че са непознати и странни, повечето местни подценяват заплахата, която те представляват.

  А старата история, така добре позната при нас на Балканите, се повтаря и там:

В повечето общности испанците постигат разбирателство със съществуващите елити, без да е необходимо да прибягват до каквото и да било насилие – факт, който историографската традиция игнорира или премълчава, може би заради подвеждащия фокус на конкистадорите върху собствената им сила.

  В крайна сметка се оказва, че именно местните вражди са това, което накланя везните в полза на завоевателите.

…скоро след първата завоевателна вълна титлата “конкистадор” е присвоена от маите, сапотеките и други местни елити, които се съюзяват с испанските завоеватели и си спечелват определени привилегии в новата колониална ситема. Тяхната роля е от решаващо значение, тъй като без хилядите местни воини, които се бият като indios amigos (“индиански приятели” – б.пр.) испанските конкистадори не биха доживели да основат колонии в Америките. Местните конкистадори могат да бъдат разглеждани в две категории: тези, които се съюзяват с нашествениците в собствените си земи, за да запазят известна автономия или власт, и тези, които изминават разстояния, за да се бият с други местни групи или да се заселят сред тях.

   Не е пропуснато и най-силното оръжие, на което акцентира и Джаред Даймънд в голямата си книга “Пушки, вируси и стомана”.

…вярно е, че хората от Стария свят донасят в Новия непознати болести, че неимунизирани местни жители умират със стотици хиляди, ако не и с милиони в резултат от това, особено от шарка в ранния период на колонизацията… Сами по себе си обаче болестите не могат да обяснят резултатите от инвазиите и е важно да подчертаем, че щетите, нанесени от смъртоносната епидемия, не е задължително да отслабват местната съпротива.

   В “Конкистадорите” е обърнато внимание и на онези истории, които мислим, че познаваме – примерно изключително интересна е тази за местната преводачка на Кортес, наричана от испанците доня Марина, която е от народност, която е била подчинена на ацтекската власт и ги мрази силно. По-късно тя дори му ражда дете, а ролята ѝ на насърчител на испанската агресия не може да бъде подмината.

   И точно това е интересно в този кратък труд, а само би ми се искало да имахме на български и още по-мащабна и задълбочена история – че не се осланя на легендите, а на източниците. Защото покоряването на Новия свят е прекалено сложен процес, за да бъде свеждан до прости обяснения.

Сподели:

Facebook Twitter Email