Слизам от автобуса. Оглеждам се. У дома съм, във Видин. Но нищо не е както обикновено. Цветовете са по-ярки, въздухът е друг, дори блъсканицата около мен е маловажна.
За няколкочасовия път от София в душата ми влезе “Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак. Намести се, издълба си място. И остава там, парейки. Преобръщайки всичко.
За тази книга не ще пиша обикновена анотация. Няма смисъл. Сред страниците на този роман е сбрана толкова красота, че ако не я прочетете, все едно – няма да разберете от ничий думи за какво иде реч. Ще ви кажа само това:
“Крадецът на книги” е едно крехко малко момиче. Животът ѝ тече сред улиците на малък немски град, а на заден план е разгърната панорамата на Райха. Малкото момиче живее в ад. Но не го знае. Защото улицата ѝ се казва “Рай” и защото краде книги. Те не са много, но идват във важни моменти. Около тях гравитират доведените ѝ баща и майка, както и скритият евреин в мазето. Нищо в тези времена не е нормално.
Книгата обсебва. От първия ред разказвачът – самата мрачна сянка с косата – грабва сърцето ви, стисва го и си играе с него, както си поиска. Стиска-отпуска. Стиска-отпуска. Безспир, без жал. До края. Бляскав и смирен.
Рядко препоръчвам книги. Но този път ще го направя: книгата е просто изключителна.
