Смъртта разказва за една вълшебна крадла на книги

Това е особена книга. Гледам корицата и и не мога да я определя. Тя е сякаш единствена. Може би заради историята, която разказва или разказвача на историята, се чувствам така сякаш притежавам единственото копие. Така, както Смъртта е единствената облагодетелствана да има единствения ръкопис от “Крадецът на книги” на Лизел Мемингер.
Написана е така, че да не причинява болка. Дори Смъртта е добросърдечна и изтерзаните души намират успокоение в нейните ръце. А книгите спасяват хора.
Последното ми и окончателно впечатление е, че тази книга е една неусетна градация на емоции, които достигат кулминацията си в края.
Първото, което харесах, беше нестандартното виждане на автора за смъртта. Тя не е жестока, а добра – последната утеха на изцедените от нещастие човешки души. Тя не е безсърдечна. Дава последна милост на хората, последното добро, което им се полага в земния им живот.
Но този мрачен разказвач изобщо не цели да нанася рани, а по-скоро да показва чуждите. И то по възможно най-безболезнения начин, без да анализира или да слага увеличителна призма на злодеянията. Даже напротив, той сякаш ги смалява и подминава, споменава с половин уста, за да уголеми без много приказки, а чрез делата им – взетите тежки решения на човечност. В тази книга човечността е главният герой. В противовес на егоизма, който пада в отлична почва в годините на хитлеризма. Лесно е да станеш жесток ако имаш семенцето в душата си, но неописуемо трудно е да скриеш добротата си.
Струва ми се, че с времето книгата се променя. Лизел е на 10 години в началото и на 14 години в края. Заедно с нея расте и романът. Съзрява. Писан като за деца в началото, той съзрява заедно с главната героиня. Като че ли е написан, за да го чете тя, докато расте. Интересна метаморфоза на изказа. А може би злото просто расте и в края вече ескалира. Тогава няма как да не забележиш края на света.
Авторът има хубав стил. Епитетите, сравненията, образността. Начинът, по който материализира думите – прекрасен. Препрочитах тези пасажи по няколко пъти. Емоционалното състояние на героя, изречените думи – те оставят рани, петна по тавана, падат тежко на една страна, застават по средата на масата. Не мога да ги възпроизведа. Само Зюсак е способен на това отношение към думите. Думи, които могат да спасяват и убиват. Думите, които Лизел едновременно мрази и обича. Приказката на Макс – “Игрословецът” – е една алегория за силата на думите. И въпреки, че Зюсак ни най-малко не иска да се намесва в мисълта на читателя, той успява по уникален и много красив начин да покаже смъртоносната сила на пропагандата.
Хората не са такива, каквито изглеждат. Може да се ругаят, да налагат с дървената лъжица, да плюят по вратата на съседа, но в тежките времена на криза – подават ръка на човека в нужда. Дори и залагайки собствения си живот на комар с евреин.
Кошмарна редакция, никаква корекция. Както е била предадена от преводача, така е отпечатана. Да попадна на три грешки в една страница. Много е. И то тенденциозно. На доста места съм се чудила за смисъла на написаното. Отвратително е да опропастят такава книга – от висока класа. През цялото време размъквах речника със себе си, за да проверявам един куп думи. Три запомних – “подтисна”, “току що” и “отверка”. Вместо да се ограмотявам, ставам по-неграмотна четейки. Безобразно отношение към имената. Написани по два различни начина. Не им прави чест. Няма причина, нито оправдание, които да извинят подобно унизително отношение към автора и книгата.

Книгата е различна и те грабва още преди да си разбрал. Прониква в душата ти и те кара да копнееш за още. Невероятно разказана. Красива. Много малко книги са ме карали да плача, а тази го направи. Променя нещо в душата ти, когато я прочетеш. Истинска история, която не можеш да забравиш.