След помитащата „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов имах желание да прочета друг хубав роман за щекотлив период от българската история. Знаех, че и Ангел Игов, и Милен Русков готвят нещо в тая посока – първият превари, пък и името на книгата така чудесно кореспондира с една от (трудно е да кажа любима за подобна диаболична творба) знаковите книги на последното десетилетие – „Доброжелателните“ на Джонатан Лител. „Кротките“ е роман за първите дни, седмици, месеци на комунистическа власт в България, както и за Народния съд, това позорно петно, което никога няма и не бива да бъде отмито.
Помнехме как се настани в квартала, как дойде от онова близко градче, толкова незначително, че не си струва да му споменаваме името, видяхме с очите си как от ошмулен гимназист стана непризнат поет, а после щедрата есен на четиресет и четвърта изведнъж ти връчи в ръцете властта да решаваш човешки съдби.
Игов е избрал интересен похват – животът на главния герой Емил Стрезов тече през очите на квартала, през очите на съкварталците, тези по прозорците, в кьошетата, из кафетата, това множество, образуващо един незаспиващ Аргус и които протоколират всяка стъпка и простъпка. По подобен начин тече разказът и в „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис, но тук разказвачът/чите пряко се обръща към главния герой по всяка страница, допадна ми силно този прийом. Хорът от наблюдатели вижда какво се случва отвън, а какви бури се вихрят из тия младежи, попаднали в епицентъра на промяна с изумителни мащаби, можем да догаждаме само по действията им. Емил, Коста и Лиляна са трима от мнозината, които са направили възможни преврата, описван като революция, трима от безликите, които съвестно и с жар са градили основата на социалистическата система. Едва ли героинята на Игов се казва случайно Лиляна – решението му ми се струва податка към оная Лила, която Димитър Димов е накаран да вкара в своя „Тютюн“. Тази втора Лила обаче е по-истинска, макар че и в нея гори непреклонност, а не нормални емоции на младо момиче:
Пролетарската революция не притежава такава неизбежност в олющения тембър на някой охтичав тютюноработник. И ето, с лицето си, с костите си и щипнатото си кръстче Лиляна печелеше революционери така, както с тези същите неща други момичета печелят пари; нея не я интересуваха пари, тя броеше постъпленията си в живи хора, левовете на нейната кауза. Навярно каузата можеше и да е друга. Но тази се носеше из въздуха и Лиляна я прихвана. Ей така, от прането.
Едва ли е случайно и че във финалната сцена на книгата Лиляна простира пране, един пълен кръг е завъртян и революционерката изглежда смирена, победена, малко може би предала се. Ние не знаем защо това се е случило, тя винаги е в миманса, винаги е страничен герой, който се появява около Емил, с когото хем са си лика-прилика, хем са невъзможни един за друг. Но знаем, че тя е започнала с прането, после е изчезнала (около важен атентат срещу осъден на смърт генерал, но това е може би случайност), а сетне се е завърнала на Девети, готова да поеме на плещите си толкова много. В нейния свят всичко е кауза и дело, няма място за нищо различно, дори и в поезията на децата на революцията покрай клетвите да се промъква тук-таме и нещо по-романтично.
…защото, колкото и да трепе фашаги, човек най-сетне има нужда от една нощна разходка в приятна компания – и звънък смях.
Емил Стрезов ми бе енигматичен през част от книгата, но в един момент започнах да го разбирам, особено фиксацията му върху един бонвиван и известен пройдоха от царско време. Всичко, което новоизлюпеният обвинител научава, че са вършили службите и армията, защитаващи държавата от „шумкарите“, нагноява в него ярост и агресия, която се съсредоточава върху един човек. Напомни ми на лудостта, която носи главният герой в „Призракът на Александър Волф“ на Гайто Газданов, същата гони и Емил в неговия порив да бъде достоен за времето си – а тонът за това време е зададен още от първите смъртни присъди към регентите, министрите и депутатите от последните правителства преди 9-и септември 1944 г.
Всъщност главен герой в книгата са и самите наблюдатели. Основната им характеристика е, че са пасивни и приемат без изненада всичко, което им поднася историята – и доброто, и лошото. Те са кротки, те са незабележими, те само проследяват траекториите към висините на новите силни на деня и пропадането на вчерашните големци. Последните ще бъдат първи, а първите – е, те са както фабриканти, така и обикновени хора, които са правели това, което считат за правилно – като например историята на бай Стефан, която бе проследена като отломък и в „Granta: Революции“.
„Кротките“ е лишена от евтин драматизъм и сюжетни обрати. Праволинейна е като комунист, следващ спуснатото му от партията. И ако приказката, че революцията изяжда своите деца, е вярна, бих искал да науча какво следва в живота на Емил и Лиляна, дали ще са следващите жертви на зиналата хищна паст на тоталитаризма, или ще се приспособят и ще се измъкнат, докато други, по-неповратливи, ще я захранят.
От същия жанр
