Не мога да разбера едно нещо – защо продължавам да се връзвам на думите на Благой Иванов (да се свети иначе жанровата му осведоменост) и да чета Ричард Леймън. През седмицата си говорихме, че скоро на български ще излезе „The Traveling Vampire Show“, и той убедено ми каза, че дори и „Лаведа“ да не ме е изкефила, трябва да прочета на всяка цена „Къщата на звяра“, която си бях купил за никакви пари преди време от улична сергия във Видин.
Ок, прочетох я. И се чудя защо.
В историята има мрачна къща, в която нощем чудовищен звяр извършва убийства, а денем е туристическа атракция, посветена на тези изродски престъпления. В града, където се намира тази „забележителност“, пристига уплашена жена с дъщеря си, бягаща от своя мъжа, психопат, педофил и насилник, току-що пуснат от затвора. Пътищата на двата звяра ще се пресекат, мнозина ще бъдат убити по садистичен начин, а насилието не спира от началото до края. Леймън убедено доказва, че за него табута няма, че всичко е позволено, че ужасът може да бъде написан добре, но това не променя гротескната му същност.
Единственото, което ми хареса, е краят. Последната страница. Ок, ако Леймън умее нещо, това е да завършва изненадващо. И да смразява така, че да остави следа.
Мисля, че бях дотук с този автор.
От същия автор
От същия жанр
