Моят добър приятел Златко Ангелов за пореден път гостува в Книголандия с един текст, в който обсъжда така важната разлика между имането и нямането на онова трудноуловимо качество с изплъзващи се измерения – литературния вкус. Ще ви издам, че според автора той се възпитава и създава способността за ясно разграничение на белетристиката и жанровата литература – едната обогатяваща, другата забавляваща.

     Аз лично прочетох текста няколко пъти и взех някои решения за себе си, но няма да ви ги натрапвам. Само ще си позволя да добавя един вид писане за книги, който Златко не е категоризирал – това е личното писане, изразяването на мнение и отношение, без претенции нито за критика, нито с желание да рекламира. Това правя аз в Книголандия, това правят и още немалко блогъри, които вършат чудесна работа, споделяйки личното си мнение. Защото само с честност и откритост може да се отделят хубавите книги – без значение белетристика или жанрова литература – от посредствеността, която усърдно се опитва да се утвърди като норма както у нас, така и по света… и за беда успява.

Но да ви оставя с текста, който – убеден съм – ще събуди полярни мнения, но няма да остави никого безразличен:

   

            ”Да можеш да четеш, не значи, че знаеш да четеш.”
китайска мъдрост

     За онова, което искам да кажа в това есе, ще си позволя личния тон, в резонанс с всичко, което Книголандия предлага на жадните за книги и книгомнения български читатели. Всъщност, искам да започна с едно признание. Христо и аз се оказахме, без да се усетим, членове на “Клуба на взаимното възхищение” (The Club of Mutual Admiration). Което е предпоставка за интелектуалното ни приятелство, но в никакъв случай не бива да се тълкува като знак, че нямаме различия.

            Тук ще говоря за едно такова – за мен фундаментално – различие. То има две дихотомни измерения: белетристика – жанрова литература и рецензия – реклама. И двамата с Христо сме наясно с дефинициите, и двамата можем да разпознаем и двете в първото противопоставяне, но не съм сигурен дали той се интересува да пише рецензии, що се отнася до второто. Просто не съм чел негови критични рецензии в духа на дефиницията, която ще прочетете по-долу. И понеже става въпрос за съзнателен професионален избор, това, което обсъждам тук, не е за нищо на света критика или осъждане на онова, което Христо прави. Всяко нещо в областта на литературата и книгоиздаването, което се върши професионално и по съвест, е добро и има своите клиенти и фенове, защото задоволява човешки потребности.

            Това тук е един опит (есе на френски значи опит) да разтълкувам различията между посочените дихотомии от позициите на литературния вкус, който смятам за основна човешка ценност и който – има ли го или го няма – определя предпочитанията на всеки читател.

            Какво е литературен вкус?

    Впрочем, нека започна с основните принципи. Белетристиката (belles lettres = красиви думи, същото нещо в английския език се нарича fiction = фикция, измислица) е тип  литература (разкази, новели, романи), която със средствата на художествената измислица разказва за състоянието на човека и неговите чувства и преживявания. Белетристиката предполага определена степен на идентификация/заинтересованост на читателя с/спрямо характерите, които движат сюжета. Централен елемент на белетристиката са характерите, неслучайно наричани още герои. Основен нейн предмет е изследването на човешкитe характери, а чрез тях – на the human condition. В този термин човешкото състояние се разбира като най-дълбокото отношение на човека към живота, търсенето на смисъла на живота и съизмерването на човека със социалната му среда.

   В жанровата литература – приключенска, историческа, шпионска, хумористична, криминална, сантиментална, научна фантастика/фентъзи, философска, атеистична, документална – идентификация на читателя с характерите не е необходимо условие книгата да се чете и харесва. Това е литература, която занимава и интригува. Тя може понякога да описва човека, но не изследва човешкото състояние.

     Рецензията (критична статия) е форма на задълбочено тълкуване на една книга – независимо дали е роман или сборник с разкази – според литературни критерии. Рецензията намира качествата и слабостите на книгата и, съпоставяйки я с вече оценената и утвърдена белетристика, доказва къде тя стои в класацията на белетристичните книги.

    Рекламата е форма на пропаганда на една книга със средствата на количествения пазарен анализ. Тя цели да увеличи продажбите на книгата, поради което задължително показва и дори преувеличава добрите страни на книгата. С други думи рекламата отговаря – коректно или некоректно – на въпроса защо книгата трябва да се прочете.

    Литературният вкус не е нещо, с което се раждаме. Той се придобива. И без да се усетим, литературният вкус става елемент на нашата лична автономия. А има ли нещо по-определящо ни като индивиди от автономията? Ние не се замисляме, че съществуваме в света, само защото сме автономни ръководители на своето поведение, на своя живот и на своите цели. Едва когато някой загуби своята автономия – да речем, поради сенилна дементност, тежка болест или излежаване на престъпление – си даваме сметка, че автономията е основополагащо качество на човека.

   Автономията също не ни е вродена. Автономията се придобива. Това е процес дълъг и за правилното му протичане ние зависим от авторитета на нашите родители и на по-разширена група от хора, като роднини, учители,  връстници, приятели и … писатели. Да, ПИСАТЕЛИ! Книгите, написани от писатели – които са вече автономни личности и познават света и човешките характери – са един от най-важните фактори за изграждане на нашата собствена автономия. Пренаписано с квалификации, това изречение би звучало така: белетристиката, създадена от добри писатели е фактор, който ни помага да изградим своята емоционална и културна автономия.

    Добре, но кой ще ни посочи добрите писатели? Някой, когото признаваме за авторитет. За онова невръстно дете, в чийто дом лавиците са отрупани с книги, това става справнително лесно. Или някой дава на детето книга и го съветва да я прочете, или то само си намира книги и ги зачита. Една, втора, петнайсeта, стотна и т. н. За детето, в чийто дом няма книги, нещата стоят доста по-трудно, но учителите и връстниците са обикновено първите авторитети, които, ако ги има, могат да го насочат към четене на добри книги.

    Вариантите са стотици хиляди, но основната ми идея е да насоча вниманието ви към хаотичността и неконтролируемостта на процеса, чрез който човек си създава (или не успява да си създаде) литературен вкус. Повтарям: и без литературен вкус личността е автономна, обаче той е задължителен фактор за придобиване на една по-комплексна – емоционална и културна – личностова автономия.

   Първата книга, която прочетох на петгодишна възраст, беше “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо. Докато тръгнах на училище, я бях препрочел поне 20 пъти. И днес, когато се местя по света, си нося със себе си това издание, с оригинални илюстрации взети от английско издание, и, за да не се загубят разпадналите се страници, съм ги сложил в найлонов калъф. Този калъф дори има етикет, на който с детски почерк е написано “Книга на З. А.”.

    От детството си нося със себе си по света и една тетрадка, от тези за писане, които ни даваха през 50-те години в училище. В нея баща ми ме беше накарал да си записвам книгите, които съм прочел, с автора, заглавието, датата на започване, датата на свършване и броя на страниците. Почеркът ми се е променял през годините, но там са всичките: прочетени, препрочетени и… забравени? В никакъв случай. Просто с напредване на възрастта броят на прочетените за година е намалявал прогресивно, докато най-сетне към 30-та си година, съм престанал да попълвам графите в тетрадката. Но не съм престанал да чета, уверявам ви.

   Скок през годините: на 1 март 2012 г. излезе първата ми белетристична книга, “Еротични спомени”. Някъде през май получих следния имейл от непозната, която я беше прочела. “Здравейте, …! Прочетох книгата Ви и съм в неописуемо състояние от нея, исках да я “изгълтам”бързо, а от друга страна да не я свършвам. Ще кажа нещо изтъркано, глупаво клише, но така го чувствувам: АПОТЕОЗ НА ЧУВСТВАТА МИ.” (пунктуацията съм запазил). Онзи ден тази жена ми писа, че нещата вървят “НАГОРЕ”, че е подобрила отношенията със сина си и любимия си мъж, с когото имаше тежки проблеми в момента на прочитане на книгата. Защото, обясни тя онзи ден, “книгата ти ми помогна да оправя себе си, да се поставя в друга позиция.”

    Не споделям горното за самореклама. Първо, то е лично преживяване и поради това звучи най-убедително. И второ, то просто и ясно очертава пълния кръг, през който може да мине един човек – от липсата на автономия през четенето като фактор за придобиване на автономия (литературен вкус) до писането, което аз смятам за обратната страна на четенето, и как, като благоприятен резултат от този процес, добрата литература помага на други хора да получат автономия на емоциите си. Тъкмо за последното ще стане въпрос във втората част на есето.

    И така, литературният вкус! Нещо неопределено, изплъзващо се? Тъкмо обратното: за онзи, който го има, е съвсем определено. Литературният вкус е придобитата от човека и необяснима с думи способност да различава доброто писане от лошото писане и да има ясна представа какъв тип белетристика предпочита да чете. То е същото като при музикантите, с тази разлика, че при четящите няма еквивалент на абсолютния слух, който е природна даденост. Музикантите безпогрешно различават кой как свири даден композитор, независимо от това дали самите те харесват музиката на композитора. Става дума за придобит музикален вкус. И още по-просто: всеки от нас има придобит вкус за добре свършената работа – добрият фотограф, добрият майстор на керамика, добрият водопроводчик се разпознават по добре свършената работа. Писането е също занаят и, според мен, читателите трябва да разпознават доброто писане от некадърното.

   Защо мнозина не умеят да го правят? Защото в написаното има история, съдържание, което може да въздейства независимо от това как е написано. Кога се научават да го правят? Когато придобият литературен вкус. Кой има литературен вкус? Онзи, който – независимо на каква възраст – е бил насочен да чете белетристика, написана от добри автори.

    Добрите автори са известни, неоспорими, отдавна починали или съвременници. Когато една майка казва на дванайсетгодишния си син “Прочети Мадам Бовари, за да разбереш женската природа”, тя всъщност е написала цяла рецензия, която има същото въздействие върху момчето, каквото, да речем, резенцията за романа на Орхан Памук “Музея на невинността”, която го определя като най-добрия модерен роман-апотеоз на сантименталната любов, има върху един 40-годишен мъж. От такава рецензия той ще научи, че Памук е добър писател, защото е написал роман за любовта като обожание, т. е., неосъществимо притежание, подобно на друг добър писател, Владимир Набоков, който в “Лолита” е внушил същата идея за неосъществимост на любовта чрез чудовищната страст към нимфетката Лолита на застаряващия самотник Хумберт Хумберт.

    Ала не рецензиите сами по себе си създават литературен вкус. И в двата случая е достатъчно резултатът от въздействието им да бъде прочитане на книгите. Литературният вкус може да се придобие само с четене.

   Дотук съм сигурен, че приятелят ми Христо няма да има възражения. Но от този момент нататък, ако задам въпроса “Четене на какви автори?”, пътищата ни тръгват в различни посоки. Друг вариант на този въпрос е: кои автори избираме за авторитети, когато препоръчваме книги на хората? Моят отговор е – авторитети за мен са онези автори, които със сигурност са увеличили моята емоционална и културна автономия.

Защо литературният вкус е човешка ценност? 

   Друго важно качество на нашата индивидуалност, с което не се раждаме, но трябва да придобием, са емоциите. Става дума за емоциите като опитомена проява на чувствата, с които се раждаме. Опознатите и опитомени чувства съставляват придобитата от нас емоционална култура. Например, радостта е вродено чувство, но щастието е нещо, на което се учим. Гневът се надига у нас от само себе си, но владеенето му е нещо, което усвояваме или не. Смехът е спонтанна реакция на радост, но хуморът и иронията са нещо, което трябва да научим. Да обичаме можем по рождение, но любовта, за да бъде изживяна пълноценно, изисква познания. Владеенето на емоциите е една от висшите прояви на нашата автономия.

   Най-вярното и комплексно знание за емоциите и стълкновенията с емоциите на другите хора се съдържа в белетристиката. Това е така, защото по определение белетристиката се занимава с човешките характери, а когато се сблъскват помежду си, характерите реагират със своите емоции. Разбира се и без белетристика се оправяме по някакъв начин с емоциите си. Но защо, ако сме се научили да четем, да не започнем наистина да четем онова, което най-лесно, по начин почти толкова спонтанен, колкото научаването на родния език, ще ни доведе до знания за самите нас, които са ни необходими за да живеем живота си пълноценно? Да осъзнаем своите собствени граници. Да правим по-малко фатални грешки, от които ще се чувстваме нещастни.

   Белетристиката възпитава емоционална култура поради това, че предизвиква читателя към идентификация с героите и действието. Тя ни създава илюзията, че, четейки, всъщност преживяваме живота като по-реален от самия живот, който живеем.

   Бях в началниете класове на гимназията, когато ми попадна романа “Мъже” от Георги Марков. Да, същият, известният с “Репортажите … “ си български писател Георги Марков. Но за този роман вече никой не си спомня. Аз и моите двама приятели от гимназията обаче не можем да го забравим. В него ставаше дума за трима приятели, които преживяват изпитанията на казармата. Сигурен съм, че този роман ми отвори очите за проявите на мъжествеността като владеене на себе си. Той може би не е добър (но Георги Марков е добър писател, доказал себе си) и, ако го прочета днес, може би няма да ми хареса. Но той положи някакви основи в характера ми, над които се насложиха героите на Ерих Мария Ремарк – тях не мога да охаректеризирам другояче освен като олицетворение на cool-ness – после изчетох романите на Хемингуей. И така, моето възпитание в мъжественост, приемане или отхвърляне на природния мачо в мен и узнаването на моите собствени граници придобиваха все по-сложни очертания, ставаха все по-нюансирани и завършваха изграждането на характера ми. А този характер от тогава до днес определя моето поведение в сложни житейски ситуации.

     Горната поредица от прочитания очертава и един друг път към автономия: придобиването на култура. Имената, които споменах, са за мен домашни имена, част от моя културен багаж. Пруст, Ман, Толстой, Флобер, Стайнбек, Фокнър, Захари Стоянов, Димитър Димов и стотици други са ми нещо като добри познати. С тях съм общувал, продължавам да общувам, връщам се към тях, за да попълня празнини, които като млад не съм можел да доловя. Но най-важното, онова, което не намери опровержение през целия ми живот, е придобитото от четенето убеждение, че Истината за живота и за света я знаят големите писатели и от тях тя може да се научи най-лесно, най-сложно и с най-голямо удоволствие.

   Нима може да има съмнение, че литературният вкус, който съм придобил, не е ценност?

   Нека се върнем сега към дихотомията четене за научаване и четене за удоволствие. Всички хора четат заради удоволствието. Но повечето предпочитат т.нар. леко четиво (жанровата литература), защото има репутацията на лесно и достъпно удоволствие. За белетристиката те казват, че е трудна, недостъпна, неразбираема и т. н. А мислят така, защото не са сигурни в литературния си вкус. Тези хора, разбира се, не са виновни, че не са придобили литературен вкус, когато са били най-податливи към това. Но те не са изгубени за каузата, щом обичат да четат. Ако успеем да ги убедим, че белетристиката съчетава научаването и удоволствието, защото процесът на възпитание е самото удоволствие, те няма да се съпротивляват. Същественото е не да се чете заради името на автора, модата, бестселъра, снобизма – а да се чете заради емоционалната култура, която се създава в хода на четенето.

    Надявам се, че стигнахме заедно до естествения – макар и за някои неочакван – извод, че онзи, който има стабилен литературен вкус, е по-добре съоръжен да разпознае добрата жанрова литература, въпреки че – или дори защото – не чете само нея. Другата страна на същата монета, е, че мисията на онзи, който се е наел да издава и намира читатели за книги и в същото време е наясно с уникалното възпитателно значение на белетристиката, неговата мисия е да създава литературен вкус, а не да набира бройки читатели.

   Всеки абзац от това есе може да бъде подробно разработен с примери и аналогии. Но аз и без това надвиших блоговия формат, затова ще завърша с надежда, че съм предизвикал мисли, съгласия и възражения, които читателите на Книголандия ще отнесат със себе си, дори и да не ги споделят тук.

Сподели:

Facebook Twitter Email