“… а аз гледах и не можех да се нагледам, и знаех — толкова сигурно, колкото, че ще умра, — че я обичам най-много от всичко, което някога съм видял или мога да си представя на  този свят, или съм мечтал да видя на онзи”…

   “Лолита” събужда всяко възможна реакция – от пълно отрицание с разширени от показно или истинно възмущение очи, прездълбокомислени литературоведски коментари с неясна позиция, до възторжено прегръщане на един смел роман за любовта – онази, истинската, плашещата, унищожаващата, дето живее и сред страниците на книги като “Любов по време на холера”, “Парфюмът” или“Бяла като мляко, червена като кръв”. Но Набоков е начертал свой уникален път до тази Любов, един осъдителен, неморален, подъл и какъвто още щете път. Но едновременно с това красива, сияйна, затрогваща любов, затворена в тесни времеви рамки и обречена да се изпари с неумолимия ход на времето.

   Всъщност не знам колко пъти съм чел романа досега, но невинаги я довършвах до края. Това не е лек роман, не е гладък и спокоен – точно обратното – това е унищожително сложна, тежка, многолика книга. Тя цели не средното посредствено ниво, където една откровена порнография, дори малко замаскирана, би била удачна. Тя цели не и високото, академично ниво, където всеки намек за истинска страст е осъдителен. А търси своето място в сърцата на истински Читатели, които не се страхуват да се дистанцират от набиваните църковни догми (знаете как католическата църква си ги спазва, нали?), да се абстрахират от изкуствено наложени закони и да видят влюбения мъж като жертва на една 12-годишна нимфетка*, сякаш демон по личните му писания. Да, жертва е и Лолита, безспорно, но има някаква налудничавост в техните отношения, която не допуска еднозначната присъда.

   Хумберт Хумберт е пълнокръвен, жив човек, със своите страсти и въжделения. Мисля, че той бива наказан за простъпките си доволно – и с безсмисления си живот, на който сам се осъжда, и с жалките си сексуални контакти с жени, със съзнанието за забранената му страст, дори когато тя е на една ръка разстояние… А после, когато е в ръцете му? Хумберт е роб на своята “невинна” нимфетка – поел тежкото задължение да е едновременно баща, любовник и приятел – непосилна тежест. И в лутането си той руши живота на момичето, осъзнава го, но не може да се спре – това любов ли е или пагубна и за двамата страст? Едва ли може да се избира между двете, по-скоро са злощастно вплетени един в друг. И тогава Лолита му е отнета. Бързо и окончателно.

   Лутанията на нещастника продължават, докато сам получава шамарът на съдбата, който е заслужил с всички мерзости досега – намира своята Лолита повехнала, унищожена, поела на плещите си новия живот, при което е убила всичко лъчисто в себе си. Краят на книгата е изненадващ, за мен лично абсурден, но едва ли може да има удовлетворителен край на подобна книга – всеки изход е отрязан пред “бащата” и неговата “дъщеря”.

   В един страхотен анализ (който изтеглих оттук), прочетох че в двамата – Хумберт и Лолита, са символи на сблъсъка на старата, покварена и класически образована Европа и младата, развратна, празноглава Америка. Това адски ми допадна, определено е призма, през която романът може да се разглежда в съвсем уникална светлина.

   Роман-въпросителна. Възбуждащ по своему, отблъскващ по своему. И ако човек в живота си срещал е Лолити (дори и да не са в строгите Набокови възрастови рамки), знае колко безкрайна може да е страстта към такива немомичета-нежени. Аз знам и затова уважавам смелостта на автора да доведе до крайност греха – там, където “благоприличието” и “моралът” се смятат за всевластни. А нерядко са чиста проба лицемерие…

   P.S. Уважавам издателство “Фама” и великолепната класическа серия със сходно оформление, която издават. Но на роман като “Лолита” да сложиш снимка на автора като корица е престъпление към духа му.

    * Влудяващите нимфетки, които Набоков описва с такава страст, са продължение на античната класическа традиция и е абсурдно да се свързват единствено с този роман, както съм чувал неведнъж. Всички знаете за купищата плахи и невинни нимфи в латинската и гръцката митологии, които биват преследвани от богове или герои: това не ви ли напомня за странното поведение на Хумберт понякога, който се приема за недосегаем дори? Още повече, че някои нимфи според Робърт Грейвс в “Бялата богиня” са очевидни образи на древното върховно женско божество – Лунната богиня, на която са посвещавани безброй стихове, като ще си позволя да цитирам част от такава поема, която пряко кореспондира с “Лолита”:

“Такава една срещнах аз, господине,
не жена, а небесно видение –
тя бе като нимфа, кралица, богиня
в походка и поведение.

Тя остави ме сам и заряза така,
сякаш вече не ще и да знае,
че нявга вървяхме ръка за ръка
и ме любеше и ме желаеше”.

Сподели:

Facebook Twitter Email