По ръба между желанието и отдаването на него

Крайно интересен край на чудесния прочит на книгата, за който съм благодарен на Христо. В него той повдига стародавния въпрос за влиянието на езиците: чуждици в българския, да или не? Само че в един съвременен аспект – обявява цял един стил за небългарски. Въпросът не е, че обобщението “той мисли и пише не на български” е грубо и невярно. Дори и да мисля в категориите на една небългарска действителност, първо мисленето ми се наслагва върху българската ми идентичност, която никога не може да ме напусне, и второ, аз категорично пиша на български език. Проблемът, който заслужава внимание и – волно или неволно – е подсказан от Христо, е дали българският литературен език трябва да се страхува от “примесите”, който той е забелязал, и то в името на няаква недефинирана “достъпност”. Живеем във времето на транснационалните комуникации и се къпем в море от преводна литература. Написаното от мен не само е разбираемо за всеки български читател, но с особеностите на структурата и контекста, който описва, според мен, би обоготило не просто читателя, а и българския език. Нима трябва да се плашим от такова обогатяване? И то от странната позиция на една твърде провинциална дихотомия: българското като различно от космополитното.

Проблемът е много дълбок и съвсем не опира до “редакторско изглаждане” (впрочем, аз имах чудесен редактор, какъвто препоръчвам на всеки български писател). Проблемът е доколко литературата, която се определя като “родна”, трябва да се придържа към локалното и да се срамува да отвори вратата на глобалното – държа на този термин, който е много по-точен и конкретен от космополитното. Езикът отразява по най-категоричен начин действителността, която е облечена в него. Когато българин описва една небългарска действителност, трябва ли да си служи с език, който се опитваме да наречем ЧИСТ български. И какво е ЧИСТ език въобще? Особено във времето, когато “чистотата” (на човешката идентичност, в по-общ план) все повече прилича на изолация от света, отколкото на запазване на местната екзотика.

Предлагам на Христо да открие дискусия на тази тема и съм готов да участвам компетентно и с аргументи в нея.

Ха-ха, мили Христо, позволи ми накрая да се разсмея…Не, Златко няма нужда от “още редакторско доизглаждане”, той има нужда да намери своите читатели не само в България, както има нужда да стигне и до своите читатели в България, защото той е колкото български, толкова и американски писател и точно това, на мен като редактор и издател на тази книга, и на Златко Ангелов като нейн автор, ни се искаше читателят да усети при досега си с тази книга. Самият Златко като герой в книгата получава думата по-рядко от героите си, и когато е написал примерно “манилов плик” значи трябва да е “манилов плик”, редакторът не трябва да надига глас, а българските читатели трябва да се досетят, че това са онези жълти американски пликове за пощенски пратки, които навлязоха преди десетина година и в Европа, която още обича да праща бели писма. Защото освен всичко останало четенето трябва да бъде и някакво интелектуално усилие, нали? Златко в книгата, например когато говори с бившата мис Калифорния казва Ленард Коен, така изписва и името му когато го цитира в интрото на книгата, но Диана от Варна, добрала се неясно как до Америка и влюбила се в песента на Коен “Boogie Street” в дует с Шарън Робинсън, произнася името му Ленърд Коен (както го произнасям и аз с моя английски). Тези два нюанса на един звук, изписани с две различни букви “а” и “ъ” на мен лично като читатател, а не като редактор, ми говорят много. Тази същата Диана от Варна Златко в третия разказ нарича именно с българския вариант на името й – Диана, но американката Сара, която слуша касетата с гласа й, когато говори за нея изрича името й по американски маниер – Даяна. Всички тези детайли са мислени и лично мен ме очароваха с проникновението на автора. Ако редакторът реши да уеднакви тези неща, той неминуемо ще заличи тези нюанси, за които говоря. Златко Ангелов винаги ме е очаровал с усета си към българския език, дотолкова, че да му простя верността към варненския говор. Например в третия разказ има една варненска дума, която сърце не ми даде да променя в книгата, но тя идва от устата на тази Диана от Варна, и затова в българския текст на книгата ми се стори съвсем естествено и допустимо да остане “дърветата са едва зазеленяли”… Така се говори във Варна, еди кои са успяли… на чушките им викат пиперки, на маслото – мàсло, на гъсеницата – гъсèница…
Задачата на редактора не е да променя изказа на героите в едно литературно произведение. От едно литературно произведение не може да се очаква коректността на статия от някоя екциклопедия, на някой речник или определена граматика. Речта на героите ги обособява и именно от нея читателите се ориентират какви са героите в това произведение и откъде идват. Героите в тази книга, които идват от България, са само трима и те са се установили отдавна зад океана… За читателя, че и за един неуморен и светнат критик като теб, би трябвало да е ясно, че българският, на който тези тримата се изразяват не може да не бъде малко странен.

Христо, тъй като това, което отличава „Скалино“ от всички останали български издателства (освен сборниците, които сме направили, не само на български, но и на други езици, ще отворя още една невидима скоба, за който не го знае и ще кажа, че първата ни книга „Възможните майки“ има две различни издания – на български и на италиански, а коледния ни сборник „Поздрави на Дикенс“ има три – на български, на италиански и на английски) та това, което ни отличава от всички останали, е именно нашият Еditing-ангажимент към авторите ни със самостоятелни книги, издадени от „Скалино“, затова бих искала да те помоля след този критичен финал на ревюто ти, за книгата на Златко Ангелов „Любов на Boogie Street“ издадена от „Скалино“, на която аз съм редактор, да посочиш конкретно забележките си, след като твърдиш, че има какво още да се желае в редакторската работа по книгата. Сподели на какво се основава това твое твърдение и аз ще отговоря аргументирано на всяка твоя забележка. Мисля, че след този финал на ревюто ти, при явна покана от моя страна вече си длъжен да го направиш, не в името на текста, както се казва когато се извършва редакторска работа, а в името на професионализма. Защото не знам за теб, но в редакторския си ангажимент аз съм професионалист, ценен и търсен не само от българските автори, с които съм работила, но и от някои италиански писатели, и някои от тях – Енрико Мичели и Фабио Ицо, тази година ще бъдат издадени на български от „Скалино“. С други думи, не мога да махна с ръка и да подмина упрек, който смятам за неоснователен.

Стана ми интересно, твърде интересно. И веднага признавам, че нищо не съм чела досега от писателя Златко Ангелов, но ще го направя в най-скоро време, ще си купя негова книга. С дълбоко уважение приемам (по принцип) аргументите на редактора Емилия Миразчийска. Споделям професионалното мнение, че когато се редактира една творба не значи, че трябва в угода на някакви затвърдени езикови норми да се “скопява” стила, езика на автора. Напротив, добрият редактор има точна мярка и усет в полза на художествения текст, а професионалният инстинкт му подсказва как и доколко има право да се намесва, без да допусне да се обезличи почерка на автора.
Приветствам идеята на Златко Ангелов за дискусия, която би могла да придобие дори параметри с научна стойност (литературоведческа, психологическа и пр.)
“Що е чист български език?” – погледнато от различни аспекти, това е тема-предизвикателство в днешната историческа реалност, когато повече от два милиона българи живеят в “другата” България и не са престанали да бъдат българи, въпреки неизбежното влияние на различната социално-лингвистична среда. А може би пък точно сред тези българи се сътворява новата, но автентична – българска литература. Литература, за която географската ширина е без значение, когато се пише и чете от широко скроени хора.