Усещане за нещо лепкаво. Нещо, което не може да се отмие, а дорине знаеш кога е полепнало по теб. Може би дори преди да си бил роден, още в утробата на майка ти. Поел си го и с първите глътки въздух, полепнал е по алвеолите ти и винаги се смесва с вкуса в устата ти, дори и след десетки години.

   Такова усещане оставя великолепната книга “Мавзолей” на Ружа Лазарова. От първичния хаос в края на Втората световна война, в който хиляди загиват заради криворазбрани идеологически норми. През протяжните години на сивотата, закрепостяването, душестрашието и недоимъка – постоянен и почти за всички. До Падането. Че и отвъд него. Зловещите начални години на прехода, в които свободата стои гладна и се чуди защо си е мислела, че е самодостатъчна.

   “Мавзолей” е написана на френски, авторката не живее в България от 1991 г. Затова разказва на французите обикновения живот на българина през очите на няколко герои, чиято типичност нерядко дори ме объркваше – не успявах да запомня кой с кой е. Но това е маловажно. Техният бит, мислите им, чувствата им – те трептят от всяка страница. Над тях бди Партията и всеки един миг пипалата й показват присъствието си сред думите, погледите, неказванията.

  Гледал съм към комунизма през страшно много точки. И научни, ампутирани от чувства, и носталгично-селективно споменни, и неудържимо омразни към него. Но тази книга ме впечатли, че успява да смеси и трите. На някои страници хладнокръвието е изключително, на друго – примерно морските спомени – носталгията прозира, а на останалите (преобладаващите) властва дивото изумление, че в тази злобна реалност се е живеело.

  P.S. Поздравления за “Сиела” за корицата. Изключително символна спрямо съдържанието.

Сподели:

Facebook Twitter Email