Изискванията към фентъзи романите се повишават непрестанно – далеч назад са времената, когато малко магия и повечко бляскащи мечове бяха достатъчни. За себе си знам, че добре обрисуваният свят с налудничави характеристики ми е напълно достатъчен да харесам една книга, дори и самият сюжет да издиша тук-таме, или пък героите да не са особено добре развити. Точно такъв е случаят с “Море на призраците” на Алън Камбъл – страхотно измислен фон, но определено главните герои си остават относително схематични и плоски, което, надявам се, ще се промени в следващите части.

  cursed_crew_underwater_march Камбъл описва един бавно потъващ в отрова свят – загубилите властта си магьосници и драконови ездачи, наричани унмери, са разпръснали в моретата безброй шишенца, от които неспирно изтича отровна киселина. Морското равнище постоянно се повишава, но недотам бързо, че да предизвика достатъчно тревога – вместо това кралствата си воюват помежду си, а като отделен орден са се позиционирали хаурстафите, които са победили унмерите и държат последните от тях в подчинение чрез ментални мъчения. Хаурстафите са доста прилични на бинджезъритките от “Дюн”, но умеят и да комуникират телепатично помежду си, доста силно преимущество. Отровните морета нараняват кожата на хората, но нещата са много по-сложни от това – удавените в тази “саламура” не могат вече да напускат водата, но продължават да живеят по някакъв начин, дори за няколко седмици запазват и разума си. След това обаче мозъците им се разкисват и разумът им угасва – но разпадащите им се тела продължават да бродят по дъното (постоянно в главата ми изникваше сцената от “Карибски пирати”).

  9329511  Главен герой в “Море на призраците” е Томас Грейнджър, прославен войник от елитна бойна част, който не успява винаги да си държи езика зад зъбите. Той успява да вбеси отмъстителния си император, заради което трябва да избяга от армията и да започне да си изкарва препитанието като тъмничар. Там среща странно момиче на име Янти, притежаваща изумителна дарба, за която хаурстафите биха дали мило и драго – тук пак имаше много ясна препратка към “Дюн”, когато в ума ѝ тези вещици откриват пространство, което ги плаши. Когато Томас попада пак на прицела на императора, както и на коварен търговец-разбойник, се почват едни ударни приключения, гладиаторски боеве, кражби на кораби, морски битки, откриване на древни съкровища и какво ли още не – определено Алън Камбъл си знае работата в това отношение. Героят му обаче остава непроменен от началото до края, а ред моменти, в които авторът можеше да го задълбочи (примерно след корабокрушение, когато дни наред се носи по вълните, но случващото е само маркирано набързо), са пропуснати с лека ръка. Към края пък настава едно такова препускане, че още се чудя какво са му подпалили опашката на Камбъл, та така претупва нещата.

   В някои отношения “Море на призраците” се доближава много повече до фантастика – магията е представена под формата на познаваема научно дисциплина, а свалените от властта унмери – като народ от отдадени на системни и задълбочени изследвания индивиди, които са проникнали дълбоко в тайните на мирозданието (и са ги използвали, за да създават странни оръжия, разбира се). Ако сте чели примерно “Частица на края на вселената” на Шон Карол или “Вселена от нищото” на Лорънс М. Краус, ще харесате разсъжденията на един от героите, който търси да разкрие тайните на света, който обитава. Мисля, че в следващите части ще научим повече за унмерите, много интересна цивилизация ще да са и се надявам да имат по-голяма роля.

  В крайна сметка книгата ми допадна, чете се бързо и леко, носи често мрачна тръпка и определено ще чакам продължението с нетърпение, дано там Камбъл задълбочи психологическата достоверност, от това поредицата само ще спечели.

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

Сподели:

Facebook Twitter Email