Тия малки истории, тия привидно прости истории за нефункционални семейства – не се ли гради на тях цялата световна литература? Зад всички велики драми, мащабни трагедии, притворни коварства, непостоянна обич и чести раздели стоят едни объркани още през детството конци, които нивга не са се разплели, а времето като непослушно коте упорито ги замотава все повече и повече, опъва до скъсване, оформя непонятни възли и причудливи примки, в които настоящето се улавя като муха в паяжина. Колко често днешните неволи са породени от вчерашните непоправени овреме грешки.
А когато детството е обагрено в един нюанс, а целият последващ живот – в съвсем друг, как да имаш красива, хармонична картина на ума и душата? Да, в Музея за съвременно изкуство във Франкфурт видях картини от само два несмесващи се успоредни цвята, и това някой някъде е нарекъл изкуство, но реалността е, че вода и олио се не смесват – и затова животът на Роузмари Кук има ясни отграничения: в миналото, когато е имала брат и сестра, после, когато ги е загубила, и днес, когато живее с постоянната им липса. И когато трябва да бъде нормален член на обществото, да се вписва в общоприетите норми на дъщеря, студентка, приятелка и любима – и ако за всички тези роли са привични и удобни като собствените им кожи, за нея са почти непосилни и натрапени. Но не мислете, че това е сантиментална драма ала модерните sick-lit-и, в които смъртта е постоянно присъстваща като фон, очакване и приемане. Истината е различна. Стряскащо различна.
„Напълно изгубили себе си“ на Карън Джой Фаулър е от ония красиви истории, за които си струва да се говори. Но… има го тоя тънък момент, че колкото и да ми се иска да говоря за нея, го правя с наполовина, че и повече, зашита уста. Защото в сърцевината на романа е невероятната наглед история, в която… не, няма да продължа, и издайнически корици няма да сложа в този текст. Четох романа на чисто, без да знам предварително какъв бисер се крие в мидата, и няма да си позволя да ви унищожа това удоволствие, и вместо красив диамант да получите изграден от същите, но в различна конфигурация атоми, банален графит. Неслучайно правя тая аналогия – има наука в тази книга, която на пръв поглед е причудлива, но всъщност много логична. И дори предопределените наглед сюжетни решения водят до неочаквани резултати, дори ясните наглед вектори на развитие се изкривяват внезапно.
Нерядко изглежда, че Фаулър ще изпусне юздите на действието, че ще поеме в абсурдна посока или ще изчанчи посланието си в банална апология на някакви изначални ценности, но не, тя удържа историята си и ни дава разместена хронологочески, но много понятна логически постройка на небаналния живот на едно момиче с шантави родители и колоритно обкръжение. Също както в „Бели зъби“ на Зейди Смит, имаме семейство, което е далеч от обичайния образ на такова и се гради много повече на научни основи, не на емоционална споделеност. В този ред на мисли бих сравнил „Напълно изгубили себе си“ и с олекотена версия на „Мидълсекс“ в търсенето на истината за човешкото вън от него, в издирването му вън от биологическите категории – и дори намирането му.
Но ако ония два литературни мастодонта са предопределени да будят и противоречиви емоции, то книгата на Фаулър има това свойство да бъде по-универсална – тя може да се чете като затрогваща история около нестандартна фабула, може да се разглежда като литературно обследване на свободите и ограниченията, които науката притежава в самата си същност на овеществено човешко любопитство и дързост, може дори да се гледа като семейна драма за живота на фамилия, която е всичко друго, но не и в обичайна конфигурация. „Напълно изгубили себе си“ е роман за всеки човек, който вижда света отвъд носа си и се няма за венец на природата и еволюцията, за търсещите, любознателни умове и много по-важното: за притежаващи това причудливо за мнозина умение, наречено емпатия.
Съпреживяване. Това е тази книга. Трагикомична в началото си, където ударно навлизаме в живота на много приказливата като дете Роузмари, която днес е много по-мълчалива – животът ѝ е на попрището жизнено в средата (ок, малко по-млада е, но идеята е сходна) и точно както Данте я очаква преминаване през кръговете на ада, но както и при него, това е ад в минало време. И трябва да бъде отработен, изкупен, дори преживян наново като челен сблъсък – та сред разлетелите се парчетии като в адронен колайдер да се появят скритите досега частици на истината и на катарзиса, на приемането на вече непроменимото и продължаването напред.
Но стига големи думи. Карън Джой Фаулър не е дирила да напише следващата велика американска класика, а една затрогваща и много правдоподобна история, която сбира в себе си чертите на реално случили се подобни преживелици. Какви са точно те – ето това е въпросът. Аз лично няма да ви издам. Най-лесно ще е да откриете чрез едно банално дирене в интернет. Но мисля, че по-удачно е да прочетете книгата.
За книгата вече писаха в „На по книга, две“ и в „Левитация“, а по-рано излезе чудесна рецензия в „Shadowdance“, но там издават ключовия момент, който прикрих, така че четете на своя отговорност.
От същите жанрове
