Когато видиш такава корица, просто посягаш и вземаш книгата. Нищо друго няма значение – тя е прекрасна и я искаш в ръцете си или поне такава е моята лична лудост, с която е трудно да се боря и заради която имам куп странни книги в библиотеката ми, които едва ли ще прочета някога, но все пак те са красиви.
Е, „Неохотният фундаменталист“ на Мохсин Хамид не е от тях, за радост. Кратка, но наситена книга, по някакъв начин носеща полъха на „Ловецът на хвърчила“, но не чак толкова въздействаща заради липсата на драматични и по-възгрубички сцени. Драмата при Хамид е много по-различна, много по-лична, изцяло насочена навътре. И ако той е дърво без корен, това не му пречи да обича силно, страстно, сляпо своето американско слънце.
Действието тече през монолога на пакистанеца Чангиз, който заговаря един американец на пазара в Лахор. Сладкодумен и приказлив, в рамките на само ден, маркиран с паузи на описание на околната екзотика, той описва пространно своя флирт с Америка и своите две любови – едната към Ню Йорк (но не Америка), другата към Ерика. Ню Йорк е градът, който можеше да приласкае всеки в себе си и да го направи свой завинаги. Градът не е част от останалата част от страната, точно както и Ерика не е обикновено момиче сред всички останали.
„Неохотният фундаменталист“ е историята на влюбването и разлюбването. В осъществяването на американската мечта, на вникването в нея и отхвърлянето й от човек, израсъл с различни традиции, които се конфронтират с даровете, които прави тя, и нещата, които отнема. В срещането на всепоглъщащата любов, която е на една ръка разстояние, но гледа в отвъдното – поглед, който не иска да се отвърне и за миг от загубеното завинаги. Ерика е разбито момиче, което вече не живее съвсем на този свят и само търпението на Чангиз може да проникне през бронираната решетка на душата й. А вътре има само смърт.
Преди 11 септември Чангиз е приятел на Америка, на света, на живота си и на бъдещето си – всичко е в ръцете му и посоката е само нагоре. След атентатите и засилването на напрежението между Индия и Пакистан той увисва в нищото – осъзнава, че вече няма корени, но и светлината, на която е разчитал да го захранва, помръква. Както помръкват очите на Ерика.
Кратка, наситена, емоционална книга, много различна от очакваното и все пак неразочароваща по никой пункт. От онези човешки книги, в които героите разпъват на кръст основно себе си. Светът около тях си се върти, но няма нужните инструменти, с които да им въздейства. Няма и нужда – те сами ще се принесат в жертва.
––––
Вижте и ревюто на Мила Ташева в „Аз чета“, а и блога на Райчо Станев, автора на великолепната корица, където пише за процеса на създаването ѝ.
От същия жанр
