Има книги, които е безсмислено да чета по някаква причина –  “Нещата, на които не ни учат в училище” на Емил Конрад е от тях, отдавна съм надраснал аудиторията на автора, не изпитвам и интелектуално надървено щение да спасявам българската литература и младежта от него. Вместо това искам да поздравя това момче и колегите от “Егмонт” – че откриха нов фронт на книжния пазар, което винаги е нещо хубаво, каквото и мрънкане да се изсипва. Признавам, изуми ме злостта, която се изсипа по адрес на автора и читателите му, сякаш купуването и четенето на книга стана изведнъж изключително укоримо занимание (но не е странно на фона на хейта срещу четенето, че било станало “твърде модно” и “публично”, о, ужас). Затова и създадох мема, който виждате по-долу вдясно, надявам се да е ясен като послание. Не ми се разпростира да анализирам този негативизъм, той е дълбоко типичен за нашенските нрави и всъщност бих се позачудил, ако не се беше изсипал. 

   Държа в Книголандия да се пише за актуални книги, затова и поканих Рия Найденова да пише за книгата на Конрад, която тя прочете скоро след излизането ѝ. Преди малко повече от месец тя написа прекрасен текст за книга от висока класа – “Светилата” на Елинор Катън, затова и се доверявам силно на мнението ѝ. Текстът, който следва, не е нито хвалебствие, нито сляпа критика, а балансирано разглеждане на един книжен феномен. Enjoy. 

  10989159_1002553999773591_6591570674103052291_n   „Кой, по дяволите, е Емил Конрад?“. Всеки, проследил събитията от последните две седмици, ще разпознае това като ултимативния conversation opener на февруари 2015. Наскоро излязлата книга на популярния влогър (видео блогър), „Нещата, на които не ни учат в училище“, в която Конрад обединява някои теми от влога си с общи съвети за живота, събра опашка от чакащи пред книжарницата, достойна за премиера на новия айфон, продаде (според слуховете) 8000-10 000 бройки в първия уикенд от излизането си, предизвика лавина от мнения и дебати, да не говорим колко внезапно полилавя фейсбук, и остави всички книгоиздатели с увиснали от изненада челюсти. От друга страна, „Нещата, на които не ни учат в училище“ също така отприщи приливна вълна от зловеща критика, която проповядва, че на карта са заложени душите на младите читатели, бъдещето на нацията и, може би най-страшно от всичко, самата природа на четенето като такова!

   Книгата може да бъде определена едновременно като „нелоша“ и „в най-добрия случай посредствена“. И двете са верни и го казвам, като не взимам предвид социалния фактор. Като стил на написване е на гимназиално ниво, на няколко пъти даже върви бавно, защото доскучава и не казва нищо – имам предвид нищо – ново. Твърдо няма да влезе в класациите за най-добро първо изречение или най-запомнящ се изказ, няма да промени ничия представа за възможностите на езика. Даже не въвежда нови псувни – това важно мерило за приноса към световния езиков фонд. Може би ще помогне на нечий правопис, но не това прави Конрад непреодолим фактор в тийн мисленето. „Нещата, на които не ни учат в училище“ не е последният бастион на българската граматика.

   IMG_4243 Не че някой сяда да чете Емил Конрад с идеята, че това, което ще научи, ще разтърси земята под краката му. Това е просто сборник от различни случки, разказани с много приятно чувство за хумор (ако дори разказът как Конрад се докарал до петнистия вид на неправилно боядисан с лосион за изкуствен тен човек – и в същото време се вапцал в перхидролено русо – не може да те накара да се разсмееш, talk to the hand, пич!). Пък и когато си тийнейджър, за теб е важно някой да си говори с теб на твоя език за наркотици, алкохол, за емоциите и притесненията ти и да ти каже, че трябва да приемаш всичко като състезание и да не се предаваш до края. Но дори това не го прави непреодолим фактор – ако не беше Конрад, щеше да бъде някой друг. Винаги ще се намери някой, който да призове тийнейджърите към това да си живеят живота без да им пука.

    Непреодолим фактор обаче е това: Емил Конрад показва на тийнейджърите, че четенето може да бъде забавление. Книгите днес не се състезават с други книги – те се състезават с киното, телевизията, YouTube и фейсбук, както и да ги погледнеш, могъщи противници. Състезанието е за вниманието на публиката – според фразата на Кен Джоунс.

   konrad7 Разбира се, че е важно какво четеш, а не само да четеш. Но литературата и добрият читателски вкус не са нещо, което можеш да натикаш в гърлото на някого. Трябва да оставиш човека сам да почувства интерес да се обърне към дадена книга, иначе рискуваш да прекара няколко седмици в мъчителна апатия, прелиствайки вяло по няколко страници на ден, колкото да не е без хич, и подпитвайки дали не може да прочете две страници по-малко днес и да ги навакса утре. Накрая книгата ще бъде завинаги съсипана за него, когато можеше да е другояче – можеше да реши, че е книгата на живота му, ако я беше намерил по друго време. И за всички, които се притесняват, че IQ-то им пада от четенето на тъпи текстове – спокойно, няма научни доказателства, че това се случва. Ако един текст наистина е тъп, той няма да ви хареса, обещавам ви.

    Текстът ми идва след като почти всички вече са писали по темата и в момент, в който този разговор вече започва да омръзва, но забавянето имаше причина. Не че от висотата на една седмица повече наблюдение тази рецензия съумява да помири двете становища по въпроса и да изведе трета, нечувана позиция. Напротив, аз съм твърд застъпник на едното мнение. Идеята беше по-скоро да се провери колко дългосрочни ще бъдат ефектите от спора. Дали е накарал някого да си промени мнението? Не мисля. Дали някой ще помни Конрад след 5 години? Малко вероятно. Но е хубаво да се говори за това.

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

    Важно е да се говори за книги. Пък и надеждата ми е, че хората, които не са имали собствено мнение по случая Конрад, са били поне малко убедени, че демократизацията на четенето е нещо хубаво.

Сподели:

Facebook Twitter Email