Бяхме ние, но сега не сме

   Очаквах лека и забавна история, примесена с щипка тъга, но получих книга, която ме накара да се замисля сериозно и не на шега за неща, които доскоро считах за мъгляво бъдно. В “Ние” Дейвид Никълс оголва универсални страхове, които всеки млад къмто не-толкова-млад човек навярно изпитва – дали ще се разбира с децата си, ще създаде ли уютен дом, ще съумее ли да запази тръпката в любовта и след 40-те, ще намери ли начин да съвместява работата и семейството… Признавам, приех историята много лично и навярно заради това книгата толкова ми хареса – някак с лекота се отъждествих с главния герой, който едновременно с хумор и болка разказва за своя наглед обещаваш живот, който в един момент се оказва провален.

    Действието тече успоредно в миналото и настоящето – по едната линия симпатичният учен Дъглас Петерсен среща случайно невероятно момиче, крайно неочаквано успява да я очарова и дори поведе към олтара, откъдето поемат към не толкова щастливото бъдеще; в другата кризата е вече настъпила: едно загубено дете, вървящ към приключване брак и син, който не понася баща си и се бунтува при всеки повод… загубилият идеалите си Дъглас вижда как всичко мечтано се срива като пясъчен замък, крепящ се на една гола надежда. Остава едно последно – дълго и внимателно планирано – пътуване из Европа, в което той ще има шанс да навакса за пропуснатите последни петнайсетина години, за да се сближи (не отново, а изобщо) със сина си и да убеди жена си да не го изоставя.

    Пътешествието е трагикомична равносметка на цял един живот погрешни решения. Бедният Петерсен си дава ясна сметка, че всичко в характера му дразни най-близките му хора, че години наред е постъпвал така, че да отдалечава от себе си съпругата и сина си, че навярно никога не е имал шанс да постигне мечтаната хармония в живота. Докато описва със сарказъм, насочен основно към себе си, своя живот, кулминирал в злощастното пътуване из Европа, той си дава сметка за всичко пропуснато – но аз лично разбирах този достоен човек, който отстоява себе си, начина, по който е възпитан, виждането си за света. За съжаление срещу себе си той има двама души, които се бунтуват срещу самата същност на съпруга/бащата, срещу неговите разбирания и житейски решения – свободолюбиви, бунтарски души, типът характер, описван обикновено в положителна светлина, майката и сина съществуват в симбиозата на отрицанието. Разбира се, че тук съм пристрастен, разбира се, че не мога да оставя Никълс да ме убеди, че тяхното е по-добро, че бащата не е прав и че той е виновен за всичко – ами, не мисля, че е, по-скоро вината е споделена в пропуснатата възможност да се намерят дори малкото на брой допирни точки, че жена му така и не спира да мечтае (дори неосъзнато) за бурното си минало и арогантния си тогавашен приятел и че прехвърля върху сина си надеждите той да изживее това, което при нея е било някак си насила прекъснато заради срещата с Дъглас.

   “Ние” е красива книга. Никълс пише леко, увлекателно, успява да разказва тъжни неща по забавен начин, така че едновременно съчувствах на героите, но и да изпитвах симпатия към тях – основно към бащата обаче. Историята е банална, точно както е банален животът на всяко обикновено семейство – и точно в това е и нейната универсалност. Към края авторът а-ха да ме изгуби заради сюжетните си решения, но в крайна сметка не плъзна книгата в ужасната посока, в която ми се стори, че поема. Затворих книгата едновременно много щастлив, че ме е срещнала навреме, и много уплашен, съзнавайки, че всичко това тепърва ми предстои. Но сега съм с една идея по-подготвен – пак ще правя грешки, но поне няколко ще пропусна, надявам се.

Поръчай с безплатна доставка.