Христо Запрянов сграбчва героите си в лапите на живота, удря ги тежко с брадва по главата, провесва ги на кука и започва да дере кожата им бавно, докато са още живи и отчасти в съзнание, изкормва ги от всичко, което ги прави хора, както органи, така и мисли, чувства, пориви. В “Одраното куче” е представена оскотяващата реалност на българите, работещи в Коми по време на социализма. Чудовищна, абсурдна реалност, която подмамва с възможността да се печелят пари – с които може да се спасят две детски очи например, – но всъщност поглъща човечността бавно и на късове.

   Книгата е била доста нашумяла навремето – писана през 1988 г., тя излиза у нас след промените, преведена е на доста езици, но някъде там, сред всички драми на прехода, е затихнала. А такива книги не бива да се смълчават, те трябва да крещят своя ужас към небето и земята. Прозата на Запрянов е проста, жестока и натуралистична – точно както всичко, което се случва на хората, работещи там. Пълното оскотяване, превръщането на човеци в животни, в впиянчени тела с празни очи и души, насилието, грубостта, борбата с природата и със себеподобните – трудно е да бъде възприета реалност, която е по-близо до концлагер, отколкото до доброволен избор за работно място. В тия часове, които са разказани в книгата, обичайното сиво и смазващо ежедневие е накъсано с убийство на куче, на човек, с брутални сцени на порок, на прекършена невинност, на гавра с труп… и сякаш одраното куче, въртяно на шиш, е най-невинната гледка след цялата кална мизерия.

   Не знам какво да кажа и какво да мисля за книгата. Мощно, гадно, ръбато писане, сбрало в едно и горчилката на измамените надежди, и лицемерната същност на късния социализъм, и недоволството от бавно пропилявания ограничен живот зад Желязната завеса. Нямам възприятията, за да оценя истински книгата, твърде млад съм, познавам задочно периода, без да съм го вдишвал осъзнато, без да съм осмислял какво дава и какво взема той. Затова за себе си слагам “Одраното куче” като още един символ на епохата, още една лична история, която пречупва глобалната в кривото си огледало, и която чрез битовия кошмар на няколко души пресъздава житейския кошмар на милиони. Крайност, която предотвратява банализирането на средняшкото зло – лесно е да се мисли, че като всички са умерено зле/добре (според личните разбирания), това е нормално, но като видиш крайността, осъзнаваш, че общество, в което подобен ужас може да мине за нормален, е уродливо.

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

  Ще се постарая да намеря и другите неща на Христо Запрянов.

Сподели:

Facebook Twitter Email