Брехт напомня (в “Животът на Галилей”), че нещастна е тази страна, която има нужда от герои. А защо нещастна? Защото ѝ липсват нормални хора, които довеждат докрай онова, с което са се захванали, по честен начин, без да крадат или да бягат от отговорност, и го правят (както днес сме свикнали да казваме) “с професионализъм”. Когато в една страна липсват нормални граждани, тя отчаяно търси героична личност и раздава златни ордени наляво и надясно.

    Ozone.bgЗа разлика от сборника “Как се пътува със сьомга”, който е виртуозно хумористично тържество, “Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество” показва едно различно лице на Умберто Еко – на наблюдател на съвременното общество, на критик на недъзите му, на ерудит, който вижда повтарящото се в историята и настоящето и който може да извади общовалидното от частното. И за разлика от нашето време, когото всеки бърза да си изтипоса мнението онлайн за всичко, претендирайки за авторитет, то колонката, която Еко списва за вестник “Еспресо” в продължение на петнайсет години, е именно мнение, което си е струвало да се чете и тогава, а и сега.

И може да се случи да вземат на сериозно романите, все едно в тях се разказват действителни случки, а на автора се приписват мненията на героите. И като автор на романи ви уверявам, че когато тиражът надхвърли, да кажем, десет хиляди екземпляра, се минава от публика, навикнала на фикция, към некултивирана публика, а тя възприема повествованието като поредица от истини…

 32604305._SY475_  Разбира се, много от събитията, които той обоговаря, не са добре познати или са добре забравени – и тук на помощ идват чудесните преводачески и редакторски бележки, на места направо безценни (е, на едно ме поразсмяха с едни твърдосварени романи), които да придадат контекст на написаното. Разделени в големи теми като показността, старите и младите, мобифоните, конспираците, медиите, формите на расизъм, омразата и смъртта, между религията и философията, доброто образование, за книгите, четвъртия рим и от глупостта до лудостта, тези 170 текста всъщност плавно преливат един в друг със своята вътрешна съпротива срещу световните абсурди. Еко говори за това, че историята трябва да се помни, за да не се повтаря, разказва старогръцки драми като злободневни клюки от жълт вестник – и показва как нищо ново няма под слънцето, констатира, че в социална мрежа се търси резюме на негов разказ, който възлиза цифром и словом на пет странички, коментира с огорчение, че “…майката на глупавите все е бременна…”, нерядко критикува смело Берлускони и неговата популистка власт, но и умело се шегува с него: “…не е възможно Берлускони да бъде сравняван с Хитлер, защото Хитлер е бил прочут със своята моногамност.”

Много добре ми е известно, че са изписани десетки книги за синдрома на мобилния телефон и няма какво повече да се добави, но ако се замислим за миг, изглежда необяснимо как така цялото човечество бива обзето от една и съща треска и престава да общува лице в лице, не поглежда пейзажа, не разсъждава за живота и смъртта, а вманиачено разговаря, почти винаги без нищо спешно за казване, и превръща живота си в диалог между слепи.

 35106233._SY475_   Еко сравнява реалити шоутата с едновремешните гладиаторски борби и коментира със сарказъм: “…участниците рискуват само да се сдобият с психично разстройство, не по-тежко от онова, което ги е довело в предаването”. Също така се позовава с разточителна лекота на филми, пиеси, книги, като например прочутата сцена с хопохондрията от “Трима в лодка” на Джером К. Джером. С две думи – прави показно как се прави лека публицистика, като отличава от заливащия поток новини и това, което си струва да се запомни, и това, което трябва да се забрави.

  “Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество” не е от книгите, които се четат бързо, разделянето на текстовете по теми ги разкъсва във времето, но задава известна подредба отвъд разнообразието, което Еко е целил с избора на всяка от темите за колонката си.

   Навярно точно този тип коментар от висотата на ерудицията е това, което се дави в обилието от коментари от низотата на глупостта.

  Ето още няколко хубави откъса:

Един младеж може да смята, че прогресът е това, което му ползволява да изпраща есемеси по мобилния или да лети евтино до Ню Йорк, а поразяващият факт (и нерешен проблем) всъщност е, че се гласи – в най-добрия случай – да се счита за пораснал на четиресет години, при положение че неговите предци съзряваха на шестнайсет.

Представете се сега лекар, при когото – каквото и лечение да назначи – болният умира. Или адвокат, за когото се знае, че губи всички дела. Никой не би ги потърсил повече. С гадателите обаче не е така – въпреки че всеки може да провери в края на годината и да се увери, че почти всичко са объркали, хората продължават да четат астролозите и да плащат на маговете и през следващата година. Явно те не желаят да знаят, а да задоволят потребността си да вярват, било то и в очевидно грешни неща. Какво да ви кажа?

Истинският проблем не е в децата, които вярват в Котарака и Лисицата, докато са малки, а след това се научават, че трябва да се пазят от съвсем други и не толкова приказни мошеници; тревожният проблем са големите, които може би като деца не са чели истории за магии, но често се мъкнат, понякога и следвайки съветитре на телевизионни предавания, по гледачки на кафе, таро тарикати, жреци на черни литургии, ясновидци, лечители, манипулатори на масички, фокусници с ектоплазма и познавачи на тайната на Тутанкамон. После от много вяра в магьосници започват пак да се доверяват на разните Котараци и Лисици.

…това могат да го забележат италианците, които четат вестници, обаче те са малцинство в сравнение с онези, дето черпят новини единствено от телевизията, а телевизията излучва само новините, харесващи се на Берлускони. Именно това е режимът на медийния популизъм.

Сподели:

Facebook Twitter Email