Не мога да категоризирам Людмила Филипова като автор и това си е. След изключително приятния за жанра си “Антихтонът на Данте” се бухнах с главата напред в може би най-разточително рекламираната книга в последните години – “Аномалия”, която бе тежко разочарование, но пък читателите я приеха с осанна, зомбясани от принца и телевизионната мощ на нелепите сутрешни блокове. След тази книга бях решил повече да не посягам към Филипова, освен може би за препрочитане на “Анатомия на илюзиите”, която някой ми подари преди много години и имам смътен спомен за добро впечатление след четенето. Всяка от тези книги е наистина дотолкова различна, че просто нямам думи как да ги сбера под образа на авторката, но нейсе.
“Печатна грешка” се появи в относителна тишина на фона на неистовия медиен вой за “Аномалия” и това бе червена точка в нейна полза. После обаче чух, че наподобявала “Пътеводител”-я на Адамс, което си е форма на богохулство за коя да е книга по принцип, та реших, че трябва да видя за какво иде реч. Реших да я започна и ако не ми хареса – противно на принципите ми – да я оставя овреме и да не се занимавам. В последно време все повече започвам да ценя времето си за четене и започвам да губя скоропостижно желание да завършвам слаби неща, които се трупат с месеци около мен.
Започнах… и ми хареса. Да, наистина наподобява малко Адамс, но не мисля, че може да говорим сериозно за това, по-скоро може би има връзка с книгите на Zотов. Книгата разказва за безумните приключения на нашенеца Лефер Балкански, който се намира в свещена заблуда, че е жертва на американски тест за креативност и фантазия, и приема с лекота, че се запознава с говорещо куче (в образа на кутрето на възлюбената му, което преди малко е… убил) – единственият наличен адвокат в Отвъдното, и че ще бъде изстрелян към Марс заедно с няколко морски свинчета на смъртоносна мисия. И това е само началото на сеира.
Фабулата е завъртяна около вселенските избори за президент и неистовото желание на спечелилия последните няколко мандата да си осигури преизбиране чрез… обвинение на човешкия род във всички възможни (и доста основателни) прегрешения и затриване на планетата ни. Удобен претекст му осигурява политическо-военен сблъсък в студио на щТВ, а размахът на пропагандата на администрацията на президента надминава далеч филма “Да разлаем кучетата”.
Приключенията на Лефер започват и продължават с бясно темпо. И тук някъде удоволствието от книгата се попрегъна и започна да спада до края без шас за спасение. Всяка пародия си има граници, има си спокойни моменти, има си ритъм – в “Печатна грешка” това липсва – страница след страница безумни лупинги на действието, подробни задявки с политика, мода, история и каквото ви дойде, позовавания на статии от вестници (или каквото там казват на “24 часа”), непрестанно прескачане на случващото се от Земята, та към Марс, та в Отвъдното, черни дупки, пират, шоузвезди, Валя Балканска (баба на Лефер) и “Вояджър” намесени, богове, Скайуокър, ББ, Иисус и тем подобните… много, много, та чак ти бръмва главата. Е, това е, което Адамс не би си позволил – да се стреми да пародира всеки ред и да наблъска всичко в един-единствен кюп. Аз не вярвам, че някой може да прочете цялата книга за кратко време и да проследи всяка пародия и да й се наслади – просто небцето претръпва и спира да им обръща внимание. На места има и доста дебелашки шеги, които не бих очаквал от дама (по-скоро от някой като Такър Макс), но какво да се прави.
Мисля, че в този си вид романът би станал добър подлистник – както Дикенс е пишел и публикувал романите си. Умерени дози от него биха били забавни, но в момента всичко е толкова сладко, че възнагарча излишно.
Все пак не искам да бъда толкова негативен – “Печатна грешка” е много по-различна стилово от “Аномалия”, но пак мога еднозначно да й дам предпочитанията си. Хуморът е деликатен жанр и не иска урболешката да се използва за щяло и нещяло, освен може би в книгите на халтурници като Сиромахов и Любен Дилов-син, чиито писания само разглеждам бегло и оставям без угризения. Филипова се е стремила да вкара наистина твърде много неща вътре, а пространния списък с хора, на които благодари (сред които ИС и ЛД-син, които са написали “оригинални и интригуващи текстове” за книгата, каквото и да значи това), според мен са я хлъзнали към разширяване с куп чужди хрумки и представи за забавно, което я е превърнало в шарена черга с твърде много кръпки, за да се насладиш (или дори да забележиш) на основния мотив.
Наистина съм раздвоен как да завърша това ревю. Романът си има силните моменти, но те просто са затрупани. Ако ви се занимава да ги изравяте – действайте, но на плажа няма да ви се получи с точно тази книга според мен.
“Печатна грешка” си има и изненадващо семпъл сайт, в който в графата рецензии (за разлика от далеч по-плуралистичното положение в сайта на авторката) има само хвалебствията от тримата заподозрени в съучастие в книгата – гореспоменатите двамца плюс Деси Тенекеджиева.
Още ревюта на книгата има в “Аз чета” и “Любопитко”, сигурно има и още, но от прессъобщения и рекламни карета за книгата не можах да ги открия с Гуглето.
А, щях да забравя и клипа към книгата. Тук ще замълча.
От същия автор
От същия жанр
