Здравей, Пиле. Закъснях много да ти пиша, скоро ще дойде време да литнеш на юг. И аз искам да отлетя с теб, да видя света през твоите очи, да усетя свистенето на вятъра под крилата, да забравя, че съществуват толкова много решетки и че на пленничеството също му викат живот. Знам, че ще ме разбереш – в своето птиче одеяние си освободен от оковите, от човешкото пълзене по тая грозна земя, издигнал си се над смазващата нормалност и гравитацията е сила, на която можеш да противостоиш. Ти си Икар без неблагоразумието, ти си мечта, обгърната в пера, наранявана от света, но все пак оцеляла в самата си устремена към небето същност.
Няма да открия топлата вода, ако кажа, че „Пилето“ на Уилям Уортън е велика книга. Не мисля, че дори бегло мога да опиша мащабното внушение, което тя оставя. В главата ми романът се нарежда до друг шедьовър – „Момчешки живот“ на Робърт МакКамън, родее се също с „Бряг край мътни води“ на Джо Лансдейл и други книги, посветени на тоя вълшебен процес на порастването, на изследването на света от будния детски ум и осъзнаването както на ограниченията, така и на възможностите те да бъдат отхвърлени по волята лична. Разбира се, не могат да бъдат отминати и връзките със „Спасителят в ръжта“ и „Полет над кукувиче гнездо“. Паралелите обаче подлъгват, те са удобни маркери, но нищо повече – без съмнение „Пилето“ стои наперено на отделна клонка, люлееща се от вятъра, а очакването на песента може да се проточи до безкрай. И все пак някак си е знайно, че песен ще има, защото какво е светът без птичата песен?
Момчетата и техните приключения – тази вечна тема стои в основата на книгата, но Уортън отива стъпка напред, когато малко по малко отнема човешката същност на единия от героите си. Това не е загуба – колкото повече той се обезчовечава, толкова повече се оперва, превръща се в една от фанатично обичаните от него птици. Няма отговор на въпроса дали Пилето иска да лети, защото изначално кармично някъде нещо се е объркало и вместо с крила, се е родил с негодни за полет ръце, или защото самата принадлежност към човешкия род му е непоносима и той открива спасителния път нагоре, към небето, далеч от калта. Кое е първо – крилата или мечтата за висините?
Разказвайки книгата на практика в минало време – знаем, че героят е оцелял, макар и вече отлетял ментално, – то на мен ми се струва, че всъщност Уортън създава оная безкрайност, която детският поглед вижда във времето (на която примерно Бредбъри акцентира в изключителната „Вино от глухарчета“). Пилето има цялото търпение на света да потъне в света на своите птици, да ги кръстосва, да ги изследва, да ги изкопира, за да стане един от тях – сънищата му са логично продължение на реалността и тук отиваме директно към прочутия дзен коан на Конфуции за пеперудата. Героят на Уортън е заклещен между два свята и е безсмислено да поставяме категорична оценка кой от двата е по-реален. Само защото на нас единият ни изглежда обосновано материален и солиден, не е основание да го вменяваме и на увлечените в друга посока (странно, признавам, щедър съм към литературните герои, но в реалния свят ми е трудно да призная правото на толкова хора да живеят в делюзия, двоен аршин без съмнение).
Причудливо, но в тази книга има много страст – дори изразена чрез любовта при птиците, то Уортън я развива така майсторски, че видовото различие се заличава. Птиците са като хора в този роман, и защо да не са, щом един човек се е устремил към това да стане птица, нека има равновесие на везните. Нещо хипнотично пък има в в частите, където двамата приятели търсят начин да преодолеят земното притегляне, да му дадат достоен отпор. Признавам, очаквах трагедия във физическия свят да е логичният край на романа, но Уортън изобщо не се скъпи с такъв банален драматичен изход, а вместо това просто прелетя над преградата, отделяща реалността от въображението – и показа, че самата преграда е реална или въображаема според гледната точка към нея. И че да стъпиш в пропастта не е гибелно решение, ако можеш да размахаш ръце/криле.
Един приятел ми каза, че едно време си е избирал близките хора по това дали са чели „Пилето“ и са го оценили – и това хич не ми изглежда като чудато решение. Това е книга за Човеци, за истински същества, които съзнават, че физическите криле не са нужни, защото имаме умовете и сърцата, чрез които да се издигнем над простата си инстинктивна животинска и толкова здраво свързана със земята същност. И е от книгите за препрочитане и обгрижване, за подаряване – с този прост акт човек прави добро на друг човек, и светът се издига с една идея по-високо към небето.
–
Вижте още предговора на Димитри Иванов тук и ревюто в „Левитация“.
От същия автор
Още по темата
