Вземи с безплатна доставка.

Вземи с безплатна доставка.

    Няма капка съмнение, че „Писма от дядо Коледа“ бе една от най-търсените книги не само на декемврийския панаир на книгата, но и изобщо през целия празничен месец. И макар аз самият да съм неподвластен на толкиновата магия (не съм я чел навреме), държа в Книголандия да се представят най-важните заглавия – и то именно от хора, които могат да ги оценят истински. Рия крещеше от радост из офиса, когато разбра, че тази книга излиза. Затова за мен е удоволствие да ѝ дам думата:

  7331 26 декември, 2012. Шумът около премиерата на дългоочакваното завръщане в света на Толкин, „Хобит: Неочаквано пътешествие“, е утихнал и хората се занимават с по-целесъобразни дейности, например ядене на коледен шоколад. В кината вече няма деца, облечени като елфи, и никой не подвиква „Master Baggins” на опашките. Всъщност, вече дори няма опашки. В „Арена Вардар“ в целия салон има четирима души: две двайсетгодишни момчета, които съсредоточено поглъщат пуканки, най-добрата ми приятелка и аз. Маниакални фенки на оригиналната трилогия, винаги ни беше ясно, че трябва да гледаме филма по едно и също време и със стил, затова изчакахме, докато се прибера от университета. Минути преди да влезем, тя скача притеснено и се изстрелва към бара. След малко се връща с два пакета носни кърпички. „Да не си правим илюзии“, казва. И действително, когато минават отварящите кадри, които разказват историята на Торин Дъбощит, се връщаме в познатата като собствен дом хралупа на Билбо; Билбо потапя перото си в мастилницата и глас зад кадър казва: „В една дупка в земята живееше хобит.“ Звукът, който следва от последния ред, е на отваряне на два пакета носни кърпички, придружено от възторжено прихлипване. Не си мислете, че спряхме дотам. След това ревахме на песента на джуджетата, после в края на първия филм, след това на песента на Ед Шийран в края на втория филм, а накрая без прекъсване през последния половин час на третия филм.

   Та, какво е това у Толкин, онова неуловимо, но осезаемо качество, което буди въображението и привързва до такава степен към героите, към историята, дори към местата на Средната земя? Каква е силата, която ни кара да се почувстваме у дома винаги, когато чуем музикалната тема на Графството? Отговорът се намира в „Писма от дядо Коледа“ – прекрасното издание, което излезе на български в началото на декември 2016. Книгата е празничен бисер, който ще ви се хареса, дори да го четете на плажа.

 md18304704983  Нека още от началото е ясно: „Писма от дядо Коледа“ е празненство на въображението на един човек, който пише не само за децата си, а и за себе си. Вярата в дядо Коледа не е границата между детството и живота на възрастен. Ако мога да перифразирам известната фраза на Айнщайн, ако искате децата ви да са умни, оставете ги да вярват в магията. Ако искате да са много умни, вярвайте в магията и вие. Самият Толкин някога е казал, че въображение не е да измислиш зелено слънце, а да измислиш свят, в който едно зелено слънце би било на мястото си. Така започват и писмата му от дядо Коледа до децата му – украсени с рисунки, доставяни по всички начини на достъп до средностатистическия английски дом (включително наръсени със сняг и оставени в дневната след Коледа), всячески поддържащи илюзията, че действително са писани от белобрад финландец, който успява да обиколи целия свят за една нощ. Но истинското откритие на Толкин не е почеркът на дядо Коледа, нито обясненията колко трудна е работата му, а това, че пренаписва целия свят около себе си така, че появата на писмо от дядо Коледа да изглежда не по-странна от доставката на поръчано списание по пощата.

   Нещо, което ще допадне на всеки толкинофил, са податките от Средната земя, които после ще бъдат развити в пълнокръвните истории, които познаваме. Снежните елфи, които защитават работилницата от нападенията на гоблините, червените гноми, снежните хора, дори писмеността на гоблините – филологически издържаната таблица от рисунки, която Полярния мечок праща на децата. „Дадох на елфите си нови вълшебни искрящи копия“, пише дядо Коледа в писмо от 1935 г., „заради които гоблините ще изгубят ума и дума от страх.“ И макар в писмата да не се споменава дребосък, който носи „искрящо вълшебно копие“ на име Жилото, можем да се досетим кои са тримата хобити, взимащи активно участие в събитията: това са Майкъл, Кристофър и Присила, които се тревожат за дядо Коледа и голямото нападение на гоблините от 1933 г. А като споменахме нападението, това да ви звучи познато? „Скоро след Вси светии Полярния мечок взе да става много неспокоен. Сега казва, че надушил неприятни миризми, но както винаги тогава не пророни и дума – не искал да ме тревожи. […] Когато погледнахме навън, земята беше почерняла от гоблини под луната, освен това се бяха вмъкнали в обора и бяха отпрашили нанякъде с моите елени. Наложи се да надуя златната тръба (което не бях правил от дълги години), за да призова всичките си приятели. Завързаха се няколко битки – всяка нощ ни нападаха и подпалваха складовете, – преди да вземем надмощие. Боя се, че доста от милите ми елфи пострадаха.“

  593985  Втората световна война се промъква и в писмата от Лапландия, разбира се, като по добре познатия толкинов маниер намира аналог в нова битка срещу гоблините: „Наложи се да изсвиря три пъти с големия Рог (Ветролъч). Той виси над камината в преддверието и досега не съм ти казвал за него, тъй като не ми се е налагало да го надувам от четиристотин години – ехото му се носи докъдето стига севернякът. Но и така минаха цели три дни, докато помощта пристигне – снежни момчета, полярни мечки и стотици, стотици елфи.“ Гоблините карат стотици нови роти от тунелите си, но Полярния мечок (впрочем броящ количеството убити гоблини почти като Гимли) успява да взриви тунелите им и да спре нападението. Войната в действителния свят несъмнено се отразява на настроението, но в света на дядо Коледа „няма беди“, евакуираните деца всъщност отиват в Лапландия да опаковат подаръци, „и макар запасите ми да намаляват все повече, се надявам скоро и това да се оправи“.

   Последното писмо, от 1943 г., е сбогуване по „Питър Пан“-ов модел. Дядо Коледа заявява, че макар да оставя старите си приятели, ще се завърне при тях по-късно, когато те пораснат и си имат собствени къщи и деца. Можем да се надяваме, че един ден ще си дойде пак и при нас.

    Но да се върнем на въпроса от началото. Кое ни кара да обичаме света на Гандалф и Билбо толкова много? Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че това, че ни учи, че страшните неща в живота винаги намират решение (дори да приемат формата на огнедишащ дракон), има нещо общо. В края на краищата, по думите на друг обичан британски автор (Нийл Геймън): „Имаме задължението да си въобразяваме.“

Сподели:

Facebook Twitter Email