Да гониш замък – случва се само в света на Даян Уейн Джоунс

Това е първият път, когато се осмелявам да гледам филм, а след това да прочета и книгата. Това може би е първият път, в който чета фантастика. Всъщност това е правилната книга, с която поставих едно начало, което се надявам някой ден да продължа.
“Подвижният замък на Хоул” – филмът на Хаяо Миядзаки е магичен и не заради магията, а заради начина, по който е направен, хубавите реплики и огромното въображение на автора. Във финалните надписи беше споменато, че филмът е по книгата на Даян Уейн Джоунс. Намерих я. Преди две години преведена за първи път на български език. Реших да я прочета. Защо ли? Филмът обикновено е само една възможна интерпретация на книгата. Затова ако прочета книгата, филмът ме разочарова или обратното.
Филмът ме завладя от първата минута. Пуснах го да погледна началото и не го спрях до края. Прекрасен е. Поумореното ми детско сърце имаше нужда точно от тази вълшебна приказка. Подкрепям изцяло интерпретацията на Миядзаки, който акцентира на войната. Другите теми не бяха докрай развити и ми беше любопитно да ги проследя в цялост. По начало или гледам филма, или чета книгата, но не и двете. Защото винаги едното е по-добро от другото. Но този път реших да прочета книгата. В едно предположение сгреших и то е, че книгата и филмът се допълват взаимно.
Миядзаки е използвал персонажите, обстановката, но е развил съвсем различна тема, която изобщо не е в полезрението на Даян Уейн Джоунс – темата за войната. Толкова добре я беше вписал в светът на Хоул и Софи, че не съм и подозирала, че тя е собствено негова идея, сътворена буквално от нищото.
Идеите на двамата автори се различават драстично, което прави двете художествени произведения съвсем самостоятелни и независими едно от друго. И което е още по-хубаво, всяко само за себе си е шедьовър и колкото и да мисля, не мога да наклоня везните в полза на едното или на другото.
Друго послание, което Миядзаки слага, този път в устата на омагьосания принц – плашило, е : “Но едно е сигурно, хората се променят”. В книгата никой не минава през такава метаморфоза. Злото си остава зло, а доброто – добро. Останалото са предразсъдъци – на Софи за Хоул, на Марта за Фани. Тук финалното послание е противоположно на филмовото – “Хоул си е същия”. Никой не се е променил. Само чувствата са други. А сърцето не е фактор дали ще можеш да обичаш или не. Дори и безсърдечен, Хоул не беше чудовище и успя да се влюби.
В книгата магията е много по-осезаема и плътна. Сякаш ей сега ще научиш някое заклинание. С правилните прахчета, корени и изчисления, ще преместиш замъка. Почти като математика. А всяко заклинание има по една главоблъсканица. По някое време започваш да се чувстваш като Еркюл Поаро и да търсиш заедно със Софи и Майкъл решението на главоблъсканицата. Мислиш си, че авторът е гениален, защото няма начин да не е, влагайки зад толкова невъзможни гатанки (всичките в едно заклинание) смисъл, който не можеш да откриеш. И след всички усилия, се оказва, че заклинанието не е заклинание, а проклятие. Проклятието не е какво да е проклятие… тук ще замълча. Метафорите придобиват съвсем друг смисъл в “Подвижният замък на Хоул”, изживяват нов живот. От абстрактни стават реални. Изключително находчиво. Не съм срещала подобен литературен похват, толкова уникален и ефектен. Възхищавам се на Даян Уейн Джоунс. Не знам как и е хрумнало и колко време и е отнело да сглоби цялата книга около чуждо творческо решение.
И си мисля, че едно японско аниме, в няколко серии, може да събере идеите на Миядзаки и Джоунс в едно перфектно цяло. Въпреки, че и така, всяка от тях е самодостатъчна и чудесно изпълнена.
Колкото до книгата като материален носител, тя изглежда великолепно. Толкова арт направена с тези хамелеонови корици, но и толкова деликатна. Всяко прегъване или по-здраво хващане може да я деформира, да разлепи целофана. Не е много практична за четене, но дава недвусмислен сигнал на читателя за съдържанието и. За един магичен свят, скрит в нея.
Преводачката се е справила отлично. Също както и във филма – думите, стилът, изказванията, са много точно подбрани. Всеки герой със специфичния за него начин на говорене. Чак се чудя, дали не е използвала фрази от филма, не е взаимствала прекрасния стил на говорене на старицата Софи оттам (защото филмът е от 2004г., а книгата е отпечатана на български през 2010г.). И така да е, попадението е точно.
За редакцията не мога да ръся суперлативи ни най-малко. В началото всичко беше чудесно, без грешки, но после се започна един порой от технически, правописни, граматически грешки. Бих казала: ”Язък за хубавото оформление.” Чак до края се повтаряха едни и същи граматически грешки.
“Подвижният замък на Хоул” на Даян Уейн Джоунс е уютна книга. Разтваряш страниците и и ставаш един от героите в нея. Влизаш и излизаш през вратата на замъка, даваш цепеници на Калцифър, седиш в креслото на Софи. Иска ти се и ти да се преселиш там. Да оставиш твоя Уелс и да се присъединиш към пасмината на Хоул – всеки дошъл отнякъде и останал там като приятел.
На всеки, който прочете книгата, препоръчвам да гледа и анимационния филм на Хаяо Миядзаки – със същото заглавие и задължително с българско озвучаване.

Твърде много хобита съм си нароила. И едва успявам с всичко. Пък и съм скарана с компютърните технологии. Пиша веднъж-дваж в годината само за книги, които силно са ме впечатлили и искам да запазя във времето, за себе си, това, което ме е накарало да ги обичам. Защото като минат няколко години остава само чувството, че съм прочела нещо великолепно, но спомените са заличени. Ще си позволя да поместя още някой коментар за 1-2 книги, които съм чела отдавна.
Благодаря.:)

- Ехооо! Не бъди нахална!
- Не съм нахална! – запротестира Софи. – Тази стая…
- Нахална си! – прекъсна я Хоул. – Пъхаш си носа навсякъде, командваш ни безобразно и си ужасяваща чистофайница, стара жено! Овладей се! Превръщаш всички ни в свои жертви!
- Но тук е пълна кочина! – отвърна Софи. – Не мога да спра да бъда такава, каквато съм!
- Разбира се, че можеш – рече Хоул. – И харесвам стаята си такава, каквато е. Трябва да признаеш, че ако искам, имам правото да си живея в кочина.
Даян Уейн Джоунс – “Подвижният замък на Хоул”