Не че книгата е лоша – може би единствената ми критика са идващите в повече фантазии на разказвача – мияч от индиански произход, но все пак това си е лудница, би било нелогично да е другояче. Проблемът е, че както живеят лудите в романа – под ключ и с дозирани лекарства и забавления, така живеем и ние. И аха някой да е надигнал глава, тя мигом се отрязва.
Рандал Макмърфи трудно може да се нарече луд. Той е буен, понякога агресивен, но не и луд в общия смисъл на думата – но той успява да направи на луди всички брънки на Системата, воглаве със старшата сестра – фригидната мис Рачид. Тя не е демон, просто е съвършен инструмент на институцията, която представлява, събрала е отбор юнаци по неин вкус и се бори всячески с промяната във всички нейни измерения. Сблъсъкът между двамата е великолепен, особено като се има предивид, че дори Макмърфи да е картоиграча, всички козове са ръцете на сестрата.
Няма как да не се направят паралели с действителността около ни. Лудите гледат телевизия дозирано, около им непрестанно гърми влудяваща музика, длъжни са да си лягат и стават в точен час, “забавленията” им са строго контролирани. Че по какво се различава средния българин – бачка много, като се връща пуска телевизора, вече видиотен от чалгата по улиците – не само като стил, говоря и за колите, задръстванията, тълпите, мърсотията – ляга си навреме, за да може да се вдигне пак така, а за забавление обикновено остава да иде на село да затваря буркани, за да има нещо на масата през зимата.
Всички летят над кукувичи гнезда, а Системата около нас грижливо направлява полета – да не е твърде бърз, нито твърде нависоко, ако може и да не е полет, а охювено пълзене, но е важно рекламата да те убеди, че летиш.
Живеем в лудница. Дайте усмирителните ризи!
“…трябва да се присмиваш на онова, което ти причинява болка, за да запазиш равновесие, за да не се побъркаш от тоя гаден свят” пише Кен Киси в “Полет над кукувичето гнездо”. Много мъки ми струва да прочета тази книга. Даже учебниците си съм чела с по-голяма бързина. В нея се усеща постоянно напрежение (може би бръмченето на системата), което те кара да предвкусваш неизбежния драматичен край. Но изненадващо, романът завършва оптимистично. “Победата, за която той се бореше, не можеше да бъде постигната веднъж за винаги. Човек трябваше да продължи да се бори за нея, да се бори, докато може, а после друг да го замести”. Иначе книгата е за хора с мазохистични наклонности.