При полета над кукувиче гнездо на Кен Киси се забелязва нашето съвремие

      Не че книгата е лоша – може би единствената ми критика са идващите в повече фантазии на разказвача – мияч от индиански произход, но все пак това си е лудница, би било нелогично да е другояче. Проблемът е, че както живеят лудите в романа – под ключ и с дозирани лекарства и забавления, така живеем и ние. И аха някой да е надигнал глава, тя мигом се отрязва.
Рандал Макмърфи трудно може да се нарече луд. Той е буен, понякога агресивен, но не и луд в общия смисъл на думата – но той успява да направи на луди всички брънки на Системата, воглаве със старшата сестра – фригидната мис Рачид. Тя не е демон, просто е съвършен инструмент на институцията, която представлява, събрала е отбор юнаци по неин вкус и се бори всячески с промяната във всички нейни измерения. Сблъсъкът между двамата е великолепен, особено като се има предивид, че дори Макмърфи да е картоиграча, всички козове са ръцете на сестрата.

Няма как да не се направят паралели с действителността около ни. Лудите гледат телевизия дозирано, около им непрестанно гърми влудяваща музика, длъжни са да си лягат и стават в точен час, “забавленията” им са строго контролирани. Че по какво се различава средния българин – бачка много, като се връща пуска телевизора, вече видиотен от чалгата по улиците – не само като стил, говоря и за колите, задръстванията, тълпите, мърсотията – ляга си навреме, за да може да се вдигне пак така, а за забавление обикновено остава да иде на село да затваря буркани, за да има нещо на масата през зимата.
Всички летят над кукувичи гнезда, а Системата около нас грижливо направлява полета – да не е твърде бърз, нито твърде нависоко, ако може и да не е полет, а охювено пълзене, но е важно рекламата да те убеди, че летиш.

     Живеем в лудница. Дайте усмирителните ризи!