Затворете очи. Огледайте се. Усетете всичко, всеки предмет, всякосъщество, всяко присъствие. Дори и такива, отминали преди години. Но останали запечатани в атоми мирис. И съществуващи чрез тях.
Патрик Зюскинд изтръгва души. После ги обработва и отнема аромата им, отнема същността им, поглъща ги. От първата до последната страница духът на четящия е обсебен, зловещо отделен от тялото и пренесен сред селенията на Жан-Батист Грьонуй.
Мразете го. Лесно е. Но безпредметно. Да го обичате? Невъзможно. Но влудяващо примамливо. Като аромат на девица…
Човек без мирис. И изумително обоняние. Слепец. Глух. Нечувствителен. Колко излишни сетива. Грьонуй има всяко едно от тях, но защо са му? С обонянието си той има света – в момента, преди месеци, години. Той може да надниква в бъдещето – знае как ще мирише младо момиче след две години, когато красотата (и ароматът й) ще покоряват човешки души. Знае и как миришат 24 мъртви момичета. И знае как да запечата живота им в капки благоухание. “Парфюмът” на живота.
Убиец, колко слаба дума. През цялото време в главата ми се въртеше споменът за Чикатило, едно реално чудовище, който безнаказан е сеел ужас.
Но Грьонуй не е убиец. Той просто не принадлежи на човешкия род. Няма неговите морални стойности. Той не мирише на човек. Неотличим е от див звяр. Затова и съдът над него е фарс. Не можеш да осъдиш с човешко правосъдие същество, което не принадлежи на човешкия род.
Няма и Бог, който да го осъди. Няма светци. Грьонуй сбира в себе си цялата имагинерна пасмина, с които въображението ни е населило небето и земята. С няколко капки свръхаромат той е светец за вярващите в Бог и демон за кланящите се на Сатаната… Преклонете му се…
Необикновена книга. Задължителна за четене.
Прочетох книгата, след като изгледах филма.
Трябва да си призная, че бях леко разочарована и дори потресена от повествованието преобразено на екран. Някак краят се строполи без да успея да реагирам.
В последствие, прочитайки книгата, всичко си дойде на мястото. Безспорен шедьовър, великолепно и детайлно описание на миризми и състояния. На моменти имаш усещането, че ти сам си Грьонуй, сякаш си влязъл в мозъка му и всеки аромат, до който той се докосва, пари и на твоите ноздри. Сякаш можеш да подушиш всичко онова, което не убягва на неговото обоняние.
Героят до толкова те отвращава, че чак ти е симпатичен и накрая, когато си казваш, ето, не може да свърш така, обесен? Не! Ами парфюмът, с него какво? Тогава краят те удря, като парен влак, оставаш безмълвен и смазан от усещания… Или липса на такива…?