Каквото и да си говорим, за мен поне само в “Патрулите” Сергей Лукяненко се отпуска и наистина се наслаждава на писането (към тях бих добавил и “Чернова”, както и очакваното ѝ скоро продължение “Белова”, които същностно не се различават особено от патрулната серия като светоизграждане и лек стил). Умишлено се опазих да не отнеса всички книги от серията наред – още след изчитането на “Нощен патрул” имах желание да грабна и следващите – “Дневен патрул” и “Сумрачен патрул”, – а после немедлено и настоящия “Последен патрул”, и изкусително зяпащия ме от купчините с книги “Нов патрул”. Запатрули ми на езика, както би казала Пипи, но си заслужава, Тъмните ги взели, макар точно за тази четвъртата част от поредицата останах с по-смесени чувства.

   По изпитаната троичност на предните, “Последен патрул” развежда Антон Городецки из чужбината – първо в Единбург, където загадъчно убийство, очевидно извършено от вампир, задава минорен тон на новото приключение, защото остава неразкрито. По-важното е мястото на убийството – там е скрита Руната на Светлия маг Мерлин (баш онзи Мерлин), която е загадъчен артефакт, скрит на последното, 7-мо ниво на Сумрака, където дори и Висшите магове май не могат да стигнат. Втората битка е в Узбекистан, където се доизяснява, че Инквизитор, магьосница и Висш вампир са формирали странен съюз, за да се доберат до Руната, а те никак не се свенят да извършват досега немислимото – да въвличат хора в битките си с Патрулите, а свежо допълнение е и използването на военна техника за тази цел. Разбира се, третата част сбира в едно нишките. Городецки е отвлечен от престъпната троица, докато семейството му и цяла Москва са заплашени от ядрена експлозия, ако той не разкрие как се стига до седмото ниво на Сумрака. Истината е доста очевидна, но все пак добре завъртян край по Лукяненковски.

     Реално това е първата книга от поредицата, която не продължи възходящата градация на предните, но все пак си ми хареса достатъчно. Просто тук разширяването на знанието за магическия и човешкия свят, вплетени в едно, не е достатъчно, Лукяненко по-скоро тъпче на място или просто отдава почит на нормалното желание на всички живи да получат досег до хората, които за загубили. Действието е както винаги напрегнато, Городецки най-сетне спря да се изкачва в магическата йерархия, но проблемно ми остана, че животът му и за миг този път не бе застрашен – в единствената сериозна битка Хесер го беше заредил с амулети до откат, които – о, чудо – се оказаха нужни от първия до последния. Малко повече интрига хич нямаше да дойде зле, но нейсе.

   ”Дребен патрул” е приятен разказ-допълнение с точно това, което сякаш липсва на книгата – малко философска дилема, която няма лесно решение – по наложителност дете е изпратено на изглеждаща самоубийствена мисия.

   Още ревюта – “Starlighter.info”, “Shadowdance.info” и “Tanstaafl”.

Сподели:

Facebook Twitter Email