Помните ли оная натрапчива песничка „Детска планета“, по която истеряса цялата държава покрай поредната патриотарска екзалтация около „Евровизия“? Още тогава написах кратък коментар, че авторът на текста, освен че е скаран с поезията, явно не е чел нито „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, нито например „Децата на царевицата“ на Стивън Кинг, за да има дори бегла идея какво правят истинските деца, когато получат възможност да разбеснеят инстинктите си. Е, време беше иконичният роман на Голдинг да се появи в достойно издание и не мога да скрия яда си, че колежката ми Рия Найденова се сети преди мен за него – но пък си свърши чудесно работата, особено след като успя да уреди книгата да излезе с чудесния предговор на самия Стивън Кинг. Краля споделя своя спомен от тази помитаща книга, както и как тя му е отворила очите какви са всъщност децата – много по-различни от клишетата на романтично-приключенската литература, която винаги е била спускана от възрастните надолу в сляпа надежда да кротне техните будни умове и немирни ръце.
Едва ли е нужно да се спирам пространно върху сюжета, но все пак няколко думи за нечелите още. Група деца се оказват сами на изолиран остров след самолетна катастрофа. В началото всичко е почти идилично, все пак това са възпитани малчугани, които ще намерят начин да се разберат и да си помагат едни на други. Голдинг описва естествената динамика в група, която е отделена от обществото – в нея бързо се излъчват лидер, появяват се поддръжници, мнозинството приема да слуша команди, а дори да има конфликти, се намират начини да бъдат туширани бързо и решително. Има симпатични герои, има и начеващи злодеи – стъпка по стъпка децата опознават своя остров, а скоро се появява и митология: чудовището в планината, което ги заплашва всяка нощ. Оформят се лагери, появяват се символи на властта – те са безсмислени, както всяка корона сама по себе си е, а какво да кажем за една раковина, но хората умеем да вярваме в такива неща. Стъпка по стъпка лавината на агресията тръгва… и сякаш нищичко не може да я спре. Голдинг е безпощаден – предполагам, че ако романът беше излязъл в наши дни, щеше да бъде толкова яростно заклеймен от мамите с децата – непогрешими ангелчета, че щеше да се скрие вдън земя.
„Повелителят на мухите“ е знаков роман-притча за човешката природа, погледната смело и безцеремонно. Това е преразказ на човешката еволюция и формирането на обществата в древността – и напомня, че всички ние сме преки генетични наследници на по-агресивните, по-безцеремонните, по-ефективните в убиването, колкото и тези неща да ни ужасяват в социалните защитни мрежи, които сме изградили през вековете. Това е роман, който повлиява силно не само литературата, но и изобщо културата – и могат да се изброят много следовници на основните идеи в него. Ще спомена само „Нищо“ на Яна Телер, която го заслужава.
Ще завърша с думи на Кинг от предговора:
Ето защо онова, което се съдържаше между кориците на „Повелителят на мухите“, ме завари неподготвен: перфектно представяне на съществата, които аз и приятелите ми представлявахме на дванайсет-тринайсетгодишна възраст, недокоснато от обичайното сапунисване и парфюмиране. Можехме ли да бъдем добри? Да. Мили и внимателни? Отново да. А можехме ли в следващия момент да се превърнем в малки чудовища? Абсолютно. И го правехме. Поне по два пъти на ден и далеч по-често през летните ваканции, когато ни оставяха без надзор.
От същия автор
От същите жанрове
