“Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг – как хората се превръщат в злодеи

    В лятната жегавост няма как всичко да е леко и забавно, макар точно такова ревю да ви бях замислил за днес. Зорница Гъркова (написала и най-силно впечатлилия ме разказ в “Гранта” бр. 1, между другото) ме изненада с чудно ревю за разтърсваща книга, която май е време да препрочета. Зори вече представи в Книголандия „Сърца в Атлантида” на Стивън Кинг и „Станция Пердидо”  на Чайна Миевил и се надявам тази серия да продължи.

  Преди около две седмици търсех в един от отделите на Столична библиотека книга за насилието при децата. Попитана за какво точно ми трябва, аз обясних, че ще пиша върху една книга. Библиотекарката ме погледна ужасено и подозрително и изстреля въпросът-прозрение: „Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг?

   Признах си без бой. А жената изля отношението си към книгата приблизително така в доста негативни краски. Не се осмелих да попитам защо точно я смята за мрачна? Или може би отговорът ми беше ясен? Заданието беше успешно преминато и сесията свърши. На мен обаче продължава да ми се мисли върху тази книга. И ми се пише още за нея.

   “Повелителят на мухите” е мрачна антиутопия за група английски момчета, попаднали след самолетна катастрофа на малък райски остров (оттук Lost черпи доста за сюжета си). За мен книгата е хем утопия, хем антиутопия, или по-скоро показва механизмите, чрез които утопията се превръща в антиутопия. Механизмите, чрез които мирът се превръща война. Голдинг изключително умело използва острова и неговата география, за да ни представи едно магично място, разделено от невидима межда. Той изглежда като топос извън времето, сякаш несъществуващо място, свързано с тънки връзки с далечния света на големите – някъде отвъд преградите на ширещата се в небето война. Защото малката война е проявление на голямата. Представена почти като игра, каквато вероятно е и онази на възрастните.

    Голдинг търси отговора на един голям житейски, антропологически, психологически или поведенчески въпрос – как хората се превръщат в злодеи. И го намира по странен и въздействащ начин. И докато в два лагера хлапетата застават едни срещу други, докато текат битки и сблъсъци за надмощие, някой бива убит – почти като на игра, на театър, в една огромна момчешка вакханалия. Вината и срама отприщват още насилие. А книгата завършва с един труден въпрос – след като децата са спасени от възрастните, кой всъщност ще спаси самите възрастни?

   Намирам основанията за написването на романа в самата Втора световна война, в която пряк участник е самият Голдинг. Романът е издаден малко след края сблъсъка като буен отглас във въображението на писателя. Като опит за отговор на въпроса за какви смятаме другите и за какви смятаме себе си. И не е ли точно тук конфликтът в историята (история не само като story, а като поток на събитията) – в търсенето и обговарянето на другостта, в приемането на другостта?

   Да, искаше ми се да кажа на дамата в библиотеката, че историята е мрачна, защото светът е такъв. Сметнах за ненужно да я товаря с моите представи обаче. Уважих нейната другост, нейните идеи и я оставих да прави свои изводи. Така, както аз правя мои в момента.

   Жан-Жак Русо казва, че човек по природа е добър, но обществото го прави лош. Ако това наистина е така, то светът на всеки един от нас е една малка утопия, сблъскваща се всекидневно и ежеминутно със световете на другите. Парадокс е, че различията ни по много признаци – расови, психологически, етнически, верски, ако щете, и всякакви други, днес придобиват размерите на неравенства. Задавам си въпроса защо е така и не мога да си отговоря. Може би е въпрос на психология на индивида. Но не е ли обществото и възпитанието факторът, който често и почти винаги диктува поведението на индивида. Оттук и простото следствие – дори и сам заключен в себе си и в своето тяло, в своите мисли и своя възглед към света, в своята човешка цялост – ти – човекът – неизменно биваш подстрекаван от външни фактори в реакциите си. Не е ли това един своеобразен затвор на мисълта и усещанията? Тоест, какъв би бил без общество, което ти налага своите догми на поведение и мислене? И всъщност – доколко си сам в това общество? Доколко си идентичен на себе си? Къде е междата между  тебе и другите? и как я усещаш? Къде се поставяш? Такива въпроси ми се роят в главата. А отговорът е някъде там – на един райски остров (мисля цялата Земя в това понятие), където човекът в своята единичност е една утопия на съществуването, един мираж на човешкостта, който поставен в обществото, всеки ден преживява своята  антиутопия. И често осъзнава това по болезнен начин. Затова „Повелителят на мухите” е мрачна история. Защото чертае точно тези граници между другите и нас. Граници, които често и почти неминуемо предполагат сблъсъци.

   „Повелителят на мухите” е изключително чисто написана книга. Текстът рядко и всъщност изобщо не залита в нравоучение и назидателство. Напротив – всичко представено оставя пълна свобода на четене и възприятие. Но всъщност заключва четенето и възприятието в онези граници, които авторът търси. Същите, които споменавам и по-горе. Тези между нас и другите.

   Доколкото виждам, книгата е с изчерпам тираж, така че ето ви линк към онзи лошия сайт, който “съсипва” българското книгоиздаване, а още ревюта има в “Аз чета”,  “Левитация…” и  “Четива”.