Какво ли не съм чел от Джордж Р. Р. Мартин… разбира се, от „Песен за огън и лед“ първите три, след което ми подоскуча: „Игра на тронове“, „Сблъсък на крале“ и „Вихър от мечове“ (ако се накани да издава последната, ще прочета преди това останалите), както и компаньона „Светът на огън и лед“; фантастиките „Смъртта на светлината“, „Пътешествията на Тъф“ и „Бягащият ловец“ (в съавторство с Гарднър Дозоа и Даниел Ейбрахам); сборника „Нощен летец“ и вампирското фентъзи „Трескав блян“. Разнообразен и винаги интригуващ, той е от авторите, които ознаменуват жанровата литература в последните десетилетия, макар никога да не е бил сред фаворитите ми. Но с „Приказни песни“ ми се издигна в очите определено – не само заради поместените хронологично подредени творби, но и заради обезоръжаващата честност, с която разказва живота и кариерата си като писател. И главното – дебелокожието да получаваш пак и пак откази и да продължаваш все напред. Пък нека пише бавно – вече е написал предостатъчно, че да може да си го позволи.
От дебелия над 800 страници том са отпаднали някои творби от оригиналното издание, навярно защото ги има в други издадени на български преводи, не ми се рови да сравнявам, честно казано, и така селекцията е достатъчно внушително. Джордж Р. Р. Мартин започва с ранни свои творби като историческия разказ „Крепост“, който в края на антологията е симпатично трансформиран във фантастика: „Под обсада“, дяволито намигване от автора, който неведнъж заявява, че не изхвърля нищичко написано. „Само децата се боят от мрака“ е наивен хорър за свръхзло, а „И смърт в наследство ни оставя“ е както антивоенен, така и с привкус на „Мъртвата зона“ на Кинг. Следват призрачни истории като „Героят“, отново в антимилитаристичен дух (и за мен с емоцията на „Вечната война“ на Холдеман), „Пътят към Сан Брета“ за бъдещите американски магистрали, които са досущ като нашите сега, „Втори вид самота“ за полудяването в космически условия и „Мъглите падат на разсъмване“ за вечното дирене на науката и жаждата да се запази мистиката вън от нейната разкриваща светлина („…ще стигнат Луната и няма да има вече Луна“, кой бе написал това?).
Фентъзито е представено с „Кула от пепел“, история за паяци и наркотични видения, със „Самотните песни на Ларен Дор“, красива история с хубав почти неочакван край (и само като вметка, нещо от по-късните „Чернова“ и „Белова“ на Лукяненко), с „В Изгубените земи“, зла история за трансформации и кръвожадност. И плавен преход към хоръра, където определено Мартин се вихри с удоволствие – „Месаря“, която ми бе смътно позната с използването на трупове като кукли на конци; „Спомен от Мелъди“, посветена на разпадането на обещанията и плащането на цената; бруталния „Терапия с маймуни“, в който е изкусително да видим личния дан на Мартин в крайностите на борбата с наднорменото тегло; и психеделичния „Човекът круша“, който за мен бе адски Клайв Баркъров в най-добрия смисъл на думата.
Две чудесни истории от поредицата, която бих дал много да видя да продължи да излиза на български – „Жокери“, от която засега само първа и втора част излязоха. „Играта на Костенурката“ е за генезиса на един от най-причудливите герои в тази алтернативна супергеройска/чудовищна вселена, а „Из дневника на Хавиер Дезмънд“ разширява историите за жокери и аса на международно ниво.
И накрая – тежката артилерия. Разказите, за които Мартин споделя с обич, че не могат и не бива да се позиционират в един жанр. Тези, които са просто добри истории и нехаят за границите, които пресичат. И да, точно това ги прави толкова добри. Те започват със споменатия вече „Под обсада“, който ми напомни на един друг за пътуване във времето, където хората бягаха от войната в своето към мирното минало, но ги връщаха под строй, но убийте ме, не помня чий беше :(. „Търговия с кожи“ продължава върколашката тематика, но я разширява до страховито мрачна криминална история. „Губещи варианти“ е изключително интересна история за шахмат и пътуване във времето, само краят малко ме поизгуби, имаше какво да се изтиска от тази позиция, струва ми се. „Стъкленото цвете“ е откачена история за размяна на тела, психични битки и безсмъртието като вечен блян. И за десерт – писателският „Портрети на неговите деца“, заигравка с реалността на измислените герои отвъд въображението, което ги измисля.
Чудесен писател си е Джордж Р. Р. Мартин, незаслужено известен е почти само с огромната си фентъзи поредица, за мен поне хорърът и фантастиката му са по-добри, но тук го има и личния ми вкус, който тежнее към тези жанрове, не към мечовете и магиите. Много, много съм доволен, че най-сетне намерих време за „Приказни песни“, ще си запазя това томче за бъдещо препрочитане, не че някога и това ще се случи, трябва поне година да сме в карантина, за да насмогна с всички непрочетени и да се върна към любимите четени.
