Вторият том от своеобразната трилогия “Многообразие”, изследваща алтернативните варианти на парадокса на Ферми, е в рязък контраст с първия – “Време”. Ако там човечеството се оглеждаше само в себе си в една лишена от други живот Вселена, в “Пространство” е обратното – живот блика отвсякъде. Ама наистина отвсякъде – включително от мъртвата наглед лунна пустош.

   Рийд Малефант отново е тук, готов за различни приключения. Този път не е безскрупулен предприемач (тази роля е отредена другиму, на един визионер, който учи японците как да проникнат до недрата на Луната, докато успоредно с това насочва комета в нея за по-голяма убедителност на бизнес инициативата си), а е безработен астронавт след отказа на САЩ от космическа експанзия. Той получава възможност да е вторият човек, който разбира, че в покрайнините на Слънчевата система са се появили извънземни. Откривателката им е японката Немото, поради което и ги наричат “гайджини”, която е позната на всички фенове на Клавел дума. Именно те двамата ще са свързващата нишка на сюжета през идните години, десетилетия, векове, хилядолетия…

 63818  Стивън Бакстър отново се втурва да тъче мащабен сюжет, който си играе с времето и пространството. Гайджините съвсем скоро стават обичайна част от живота, след като не демонстрират желание за конфронтация със земляните, по-скоро ни изучават в почуда, зер такива изчопляци са не виждали досега (в края на книгата точно така ми прозвучаха обясненията за уникалността на хората). Дори помагат на някои да станат истински звездни пътешественици, като ги отвеждат на своите кораби из далечни звездни системи – с цялото прескачане във времето заради реалитивистичните ефекти. И навсякъде, навсякъде откриват живот, което позволява на автора да се отдаде на истинско пиршество от научни спекулации за възможностите на неговото възникване и разгръщане. При всяко връщане Земята и Луната са различни – Бакстър изследва възможността и за упадък на планетата, и за възход на спътника, както и за възкресение на изчезнали форми на живот.

  28489871._SY475_ Но това далеч не е всичко. В лютото си противоборство срещу гайджините Немото  се опитва да убеди земляните да се отърват от тяхната помощ и да развият собствена космическа индустрия. А скоро се появяват и доказателства, че буквално тъпчем върху останките от чужди цивилизации, които вече са посещавали Слънчевата система и са оставили следи. И Бакстър всъщност разкрива основното си послание – че в една Вселена, в която постоянно и навсякъде се развива живот, неговата експанзия задължително ще го сблъсква с други видове. И или ще победиш, или ще изчезнеш.

    Върху тази постановка вече се разгръща истинската идея на книгата – една след друга звездите около ни засияват мощно и угасват, а гайджините се готвят за война. Друга раса наближава и Слънцето е ресурс, от който има нужда, а гаснещата човешка цивилизация, която така и не успяла да се развие, е безпомощна и може само да се свие на няколкото си колонии, получени с помощта на гайджините.

  10794370 ”Пространство” е много по-раздвижена книга от предната, където конфликтите бяха основно на Земята. Тук конфликтите са навсякъде, а най-много ми допадна откриването на следите на чужди цивилизации около нас – техните действия представляват проекция на варианти за нашето собствено космическо бъдеще. Защото ако в прескачането си през хилядолетията Бакстър винаги търси крайностите – и ги намира в пророчества на Касандра за изчерпване на ресурсите и жизнеността на човешката цивилизация, то в нуждата да се разселим (“Бледа синя точица” на Карл Сейгън) не бива да има и капка съмнение. Гайджините бяха интересен Голям брат в духа на Оруел, който постоянно бе и заплаха, и защита – и до последно не беше ясно каква е тяхната мотивация да се навъртат около Земята. Но в крайна сметка това бе много силен обрат в края – само, дявол го взел, защо Бакстър така мрази героите си, че не им позволява да умрат в мир най-сетне?

Сподели:

Facebook Twitter Email