Това беше земетресение в човешките отношения на толкова много хора, удар, което отне десетилетия съвместен живот, а когато земята се успокои, се оформи нов релеф, който издигна непреодолими граници между хората.

Вземи с безплатна доставка!

Вземи с безплатна доставка!

     Няма определение за тая книга. “Пътят към Аляска” на Бора Чосич е наглед пътепис на двама души, които се връщат към миналото си и пътуват от уредения си живот в Западна Европа към белязания от бурния край на ХХ век Белград. Но това е много повече осмисляне на последните 20 години история на бившата Югославия, която се саморазкъса. Преди време озаглавих една своя курсова работа така: ”Югославия > Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Сърбия и Черна гора. Защо, как или предопределеността на една лудост” и в тази книга се отразява точно това, но по много по-различен начин от в например прекрасния роман “Жената на тигъра”. Двама души се движат във физическия свят, но пътуването им е основно в спомените – в една друга държава, в която съжителстваха различни народи… до момента, в който стръвно се нахвърлиха един връз друг. Тази държава сега е на бунището на историята.

  Защото едно сметище не е само за неупотребяеми неща – то е депо на едно време, събира себе си и това, което никога не сме успели да изхвърлим, после онова, което другите са ни отнели и то не за да го имат за себе си, а по причини идеологически, верски и духовни са го отнесли на това сметище. Ако не беше така, нямаше по сметищата да има толкова хора – това не са само търсачи на нещо полезно, но със своя труд все едно искат да върнат правдата в изхвърленото, в предметите на нашето битие.

  put-na-aljasku Чосич е сърбин, но и космополит, човек, издигнал се над тесногръдието и смазващата нищета на патриотарщината – мисля, че всеки бивш жител на Югославия, станал свидетел на кошмарния размах на националистичната лудост, би трябвало да е имунизиран срещу нея, но не, даже по-лошо става, дори не ми се правят паралели с тукашните агресивни типажи с дефицит на емпатия. Един постоянен кръговрат си тече от обожестяване на своето и систематично охулване и намразване на чуждото, сякаш не е възможно да обичаш себе си, ако не мразиш и презираш Другия, който задължително е под теб в морален и физически план.

…затвореността – икономическа, духовна, телесна – създава от нашия прекрасен геном група кретени, санаториум, пълен с дебили…

   Колкото и тази книга да е лична, да е споделено усещане между двамата пътешественици във времето, неизбежни са и по-генералните заключения за духа на историята на Балканите, за участта на тези клети народи, които постоянно гонят вятърните мелници на националните си идеали и понасят удар след удар заради това недостижимо – и често толкова ненужно – стремление. А начело са винаги чудовищата, няма значение коя е държавата:

А народът, начело на който стоят такива интелектуалци, такъв морален и духовен елит, е пълен с противоречия, неразбории, съмнения и ирационални движения. Тежко е да се стои начело на такъв тълпа-народ дори и заради дългата история, дори и затова, че в началото на ХХ век се е родила повратната парламентарна демокрация на Сърбия – какво да правиш с такъв народ и такива хора?… Ако съберем всичко това на едно място без пропуски и по възможност обективно, става ясно, че тая моя нация са я водили все луди,  тесногръди, сурови главорези, хапливи властолюбци, мизантропи и циници…

 cosic podróż  Майната на национализмите, на религиозното разделение, на всички изкуствени граници, нови или обрасли в древното си самодоволство. Всичко, което води до кръв и разрушения, е зло, то не може да е свято, не може да е честно или величаво, не може да бъде възпявано. Другите са демони само в главите на объркани човеци, които никога не са стигнали до морални императиви, които да ги сетят, че отсреща са пак хора, с всичките им радости и болки, независимо как се обличат и на кой бог се кланят. Чосич изразява това негодувание по особено красив и тъжен начин:

Питам се, пътувайки през Босна, приказна и разрушена, какво ли  би могло да предизвика подпалвачите и разрушителите на тая земя, какво ги е накарало да превърнат тая картина, създадена сякаш от класика-ескпресионист Йован Бийелич, в прах и пепел под ботушите си. Защото в мозъка на всеки злодей, в съзнанието на всеки престъпник, готов да пали и унищожава, винаги има все пак някакъв порив, негативен стимул, който го кара да върши всичко лошо – насочен обикновено към нещо красива, което трябва да бъде разрушено, разхвърляно и стъпкано на земята. И си мисля, че този порив бяха тънките, елегантни минарета, тези стрели, забити отнякъде в тази мека земя, които покрай своята религиозна и духовна или философска мисия, бяха и очарователно красиви… Минаретата на босненските села и градове, кулите на това скромно население, са като някаква мека и рядка гора от ислямски брези, своеобразен род от верски дървета, които в моето нервно сърце предизвикват умиление и кратък миг на щастие. И това точно е трябвало да унищожат през войната тези мои хръватски и сръбски народи като при Чеховия непознат купувач, приготвящ се да отсече вишневата градина и да сложи край на историята на цяло едно семейство…

Вземи с безплатна доставка!

Вземи с безплатна доставка!

     На основното си ниво “Пътят към Аляска” не успя да ме впечатли, твърде чужда ми е – Чосич оперира с твърде много непознати реалии, с твърде много имена на творци в различни области, за които не съм и чувал, а безкрайно ровене в нета, за да разбера сравненията му, не ми допада като идея. Но именно тези и други откъси, които ме впечатлиха и ме караха да препрочитам, според мен правят книгата универсално ценна. Там, където авторът излиза от спомените си и прави обобщения, прокарва смели връзки между неподозирани неща, обрисува реалност, която хем я има, хем я няма, стои в някакво неопределено състояние на случила се, но подлежаща на изтриване, защото е твърде болезнена.

   Имаше моменти, в които в главата ми се връщаха бруталните пасажи от “Нож” на Вук Драшкович. Не искам да ги помня, но не мога да ги забравя.

Сподели:

Facebook Twitter Email